петък, 14 ноември 2008 г.

Държавата – това не съм аз

Обществото и държавата, индивидът и държавата не са едно и също нещо. Държавата, обаче, има сметка да ни убеждава в противното, да насажда у индивидите усещането за еквивалентност на тези понятия. Тя го прави чрез упражняването на насилие върху индивидите – данъчно, полицейско и всякакво друго – както и чрез стимулирането и култивирането на медии, които използват подходящия понятиен набор.

Една от най-пагубните последици от тази заблуждаваща употреба на езика и на понятията от ежедневния живот е, че индивидите, онези, които изграждат обществото, в крайна сметка се чувстват губещи, неуспели, смачкани. Връзката е проста – ако индивидът е част от обществото, а обществото е равно на „държавата”, то индивидът е губещ, loser, винаги греши, каквото и да направи, защото несъзнателно пренася върху себе си една основна характеристика на държавата. Че държавата не прави нищо ефективно и както трябва.

Резултатът от всичко това са свестни, работливи и способни хора, които ходят, като че ли са им потънали гемиите, говорят си сами и емигрират от една мачкаща ги система в друга.

Изход от ситуацията има. Първо, трябва всеки индивидуално да осъзнае, че да успееш като личност няма нищо общо с набора от понятия, които държавата използва, за да определи успеха (своя и на индивидите). За да стане по-ясно, ще отбележа само, че успехът на личността се състои от деветдесет процента духовно съдържание и десет процента - материално. Държавата не притежава дух, нито духовност, така че да определяме себе си чрез някакви качества на държавата е глупаво, тъй като, в най-добрия случай, сравняваме десет процента от себе си със сто процента от нещо друго, което при това е калпаво.

Второ, трябва да сме информирани, но това трябва да става избирателно, доколкото фактите са ни нужни за нашето успешно функциониране в една чужда среда, с чужди правила. Не трябва да поглъщаме тези факти безконтролно и не трябва да търсим отражение на себе си в тях. Трябва просто да ги използваме, без да се „вживяваме”. От практическа гледна точка помага, ако се информираме от Интернет, където средата не е толкова агресивна, за сметка на телевизията и радиото.

Трето, трябва да се опитваме да събудим у себе си и околните знаците на общността като контрапункт на обществото, понеже последното вече безнадеждно бива идентифицирано с държавата. Ако сменим една крушка пред входа без да сме длъжни да го направим – това е обществен акт. Това е данъкът такъв, какъвто трябва да бъде – желан и конкретен – а не такъв, какъвто го институционализира държавата – грабителски, принудителен и без обяснение (защото „държавата знае по-добре за какво да харчи” парите ни). Ако пием една бира със съседа на пейката пред къщата или блока, това ще ни накара да се чувстваме по-добре, защото ще усетим, че общността ни не е равна на обществото. Стига да не си говорим за колко неща ни е виновна държавата. Всъщност, дори и тогава.

Всеки може да направи по нещо мъничко за другите, защото ще го направи за себе си.




Няма коментари:

Публикуване на коментар