вторник, 13 април 2010 г.

Човекът в съседния люлеещ се стол (весело-тъжен анализ с елементи на разсъждение)

Някога замисляли ли сте се за отношението ни към бившите гаджета, любови, флиртове, за тези, от противоположния пол (за някои-от същия), които в даден момент от живота ни са били ‘’Единствените’’, ‘’Правилните’’, тези с които, ако не сме били убедени, то поне сме предполагали, че може би ще бъдем до края на живота си. Хора, които са ни карали да се чувстваме специални, обичани, да си мислим, че сме най-щастливите на света. Които са придавали смисъл на живота ни и на всичко, което правим. Представете си само, мъж или жена, не по-различни от другите, но същевременно човек, различен от всички останали, специален само за теб. И когато го зърнеш краката ти се подкосяват, стомаха ти се свива, ставаш непохватен, и специално при мъжете, обилно потене, и намаляване на коефициента на интелигентност с около 88 % . Осъзнаваш, че най-красивата ти мечта е да бъдеш с него след 60 години. В главата ти изниква картината как държите ръцете си, седейки на люлеещи се столове разположени на верандата на малка бяла къща. Пред вас е брегът на кристално чисто езеро, в чиито нажежени от залеза води се потапят клоните на няколко вековни върби. Зад вас прозвучават клаксоните на пристигащите коли, с които вашите деца, внуци и правнуци идват да отпразнувате твоя последен рожден ден. С усмивка стискаш леко старческата ръка, която лежи в твоята, поглеждаш в очите на партньора си, и тогава осъзнаваш, че вие, двамата с него, сте покорили света, че сте главните герои в живота. Че всяка една книга, филм и пиеса с щастлив край са били написани за вас - за вашата скромна личност и за човека в съседния люлеещ се стол, който от сега нататък ще наричаме за краткост СЛС. И така-човекът в СЛС…
Човекът, който можеше да бъде всеки един нещастник, който вие сте или ви е зарязал, в началото на съвместният ви път. Гадната кучка, която ви обяснява, че вече не ви обича и не иска да бъде с вас, защото още и се живее, а вие изсмуквате живота от нея, като ограничавате личното и пространство (така и не разбрах, колко точно метра е), или пък нещастникът, на когото обяснявате, колко прекрасен и рядко ценен човек е, и че вината е във вас, просто на този етап нещата седят така, че пътищата ви трябва да се разделят, но вие много държите на него и искате да си останете приятели за цял живот (!?!?!? Т’ва кат’ нек’во смотано хайку звучи). Или пък нещастницата, на която все обещавахте, че после ще се обадите, а на края спряхте да и вдигате телефона. Или пък тъпото копеле, което два месеца ви поднасяше цветя. Всеки уикенд бяхте постоянно заедно, разхождахте се часове наред из парка, и той слушаше в захлас това, което казвахте, даже и простотии, които понякога изненадваха дори самата вас. Същото тъпо копеле, което от две седмици не ви се обажда, и в момента сваля приятелката ви във фейсбук.
Всеки един от тези хора можеше да е човекът в СЛС, ако в даден момент някаква, най-често тъпа причина не беше станала повод за края на вашето велико пътешествие към истинското щастие. Трудно е да осъзнаеш, че вече се е случило, че раздялата е настъпила. Човекът в СЛС вече го няма и с него е изчезнала и бялата къща. Съответно колите с децата и внуците никога няма да пристигнат, върбите са изсъхнали, защото и кристалното езеро е пресъхнало. Даже и слънцето е изчезнало. Изчезнали са и мечтите ви. Чувствате се като на погребение.
И знаете ли какво? Това е един вид погребение. Защото ние мислим за хората, с които сме се разделили, като за мъртви хора, или поне не мислим за тях като за живущи в нашето измерение. Естествено знаем, че те сега са в един „друг” свят, защото дори и подсъзнателно вярваме в живота след смъртта. И в зависимост от това как е прекъснал общият ни житейски път, ние се надяваме сега да са щастливи някъде там, или да се гърчат в най-големите адски огньове. Но при всички положения те вече не присъстват в нашата реалност. Мъртви са. Може да са мъртви поради това, че ние сме ги убили със действията и държанието си. Причината за тяхната смърт може да е някакъв нелеп случай, като напиване или малка изневяра. А може и просто да са се самоубили с тъпотията си. Важното е, че за добро или лошо те вече са в отвъдното. Естествено има луди измежду нас, които вярват във възкресението и прекарват живота си в отчаяни опити да върнат обратно човека, който е седял в СЛС. Такива хора в нашия свят умират сами и нещастни.
Всъщност, истината е, че когато човекът, който си обичал е вече мъртъв за теб той не изчезва. Той продължава да живее в паралелна реалност, и седи в друг стол, в друга къща с друг човек, който вече е мъртъв за някого, и този някой живее все още в твоя свят. Така, че най-доброто, което можеш да направиш, е да намериш този някого и да го поканиш да заеме свободния СЛС на твоята веранда. Друг вариант е да чакаш някой нероден (под 18) да се роди (да стане на 18). Новородените обаче, много рядко могат да разберат концепцията за СЛС и да я споделят с вас, но за сметка на това правят смъртта на любимия човек много по-поносима.
Естествено, хората много рядко умират внезапно, най-често преди това има симптоми, предшестващи тяхната кончина. Ние ги усещаме и полагаме всякакви грижи за да може болният да се почувства по-добре. Правим му подаръци, постоянно се съгласяваме с него, даваме му да яде каквото пожелае, правим секс с него, както и където пожелае. Но винаги идва моментът, в който осъзнаваме, че смъртта е неизбежна. Интересното е, че предсмъртните думи на хората, с които сме си мислили, че ще обитаваме къщата на езерото и ще седят в нашият СЛС, са най-често нещо странно, нещо от рода на:
„Пешо ще ти се обади другата седмица за да ми прибере нещата” !?! И ако покойната е жена, а Пешо е нейният партньор в оня свят, можете да бъдете сигурни, че неговата бяла къща е по-голяма от вашата.
Понякога пък сте с някого, който много ви обича. Уважава ви, готви ви и т.н. Но вие имате смътното усещане, че нещо лошо ще се случи, защото от два-три месеца насам не се чувствате много добре в негово присъствие. И сега единствено, за което мислите, е как да съобщите на половинката си, че възнамерявате да умрете.
Единият, и по-безболезнен вариант е да напишете кратко предсмъртно писмо, в което да обясните, че на вас вече не ви е било добре да живеете заедно, да пожелаете късмет и да обясните, че няма смисъл да ви търсят повече, защото в отвъдното няма обхват. След това кремирате телефона си, и разпръсвате прахта му, защото така пък има най-малка вероятност да ви реанимират.
Другият вариант, при който и живият и покойника винаги съжаляват после, е да се опитате да умрете с дълъг и зрял разговор, като голям човек. Всички знаем - смъртта е неизбежна, но примерно жените трудно могат да разберат, защо вие възнамерявате да умрете, за да може да живеете със секретарката си. Същото така един съвет към жените – не се опитвайте да обясните на мъжа, за когото след 30 минути ще бъдете мъртва, че искате да си останете приятели, мъртвите и живите не могат да дружат, те принадлежат на различни светове. Просто винаги изхождайте от факта, че някои неща са неизбежни, и гледайте да умрете, колкото може по-бързо, и с по-малко приказки. Защото, в противен случай, от „човека в съседния люлеещ се стол” можете да се окажете „човекът в студения дървен ковчег”.
Естествено някой, най-вероятно някоя дама, веднага ще каже, че говоря глупости, че е прекалено цинично и незряло да мислиш за хората, с които си се разделил, като за умрели. Даже и знам какво ще каже съответната дама:
-„Но знаете ли, че аз поддържам приятелски отношения с много от бившите си гаджета !?”
Значи положението е следното, тя си мисли, че са „приятелски отношения”, но всъщност, е нещо като Брус Уилис в „ Шесто чувство”. Истината е, че бившите ѝ гаджета са се примирили с нейната смърт, и понеже са вярващи хора, знаят, че тя сега живее друг живот, на друго място, но все още пазят някоя нейна неприлична снимка за спомен, и биха искали тя да възкръсне за около половин час, но ако е възможно после да продължи да си живее на оня свят. Знам, че звучи малко некрофилско, ама така седят нещата. Жените не го осъзнават, защото си мислят, че са безсмъртни, и че върху всички СЛС на тоя свят пише тяхното име, и всички СЛС са резервирани само за тях и ще бъдат винаги свободни. Но фактите са такива: осъзнаем ли веднъж, че този когото обичаме никога няма да бъде за нас човека в СЛС, нашият мозък започва да го възприема като мъртъв. Започва постепенно да заличава спомените за него, и всичко което ни е напомняло за него. След време се улавяме как си мислим, че сме имали толкова много моменти с покойника, и сме считали, че ще помним тези моменти завинаги, а в момента се сещаме за не повече от два-три и то неприятни. Това е така нареченият процес в нашето съзнание, който аз определям като процес на освобождаване на СЛС, защото е факт, че никой не може да седне, било то и във въображаем стол, ако някой все още седи в този стол.Този процес е необходим, защото хората нямат сили сами да освободят СЛС от присъствието на човек, когото са считали за единствения възможен за обичане, който вече не съществува за тях, и който въобще не е заслужавал място в СЛС. И тъй като мозъкът е по-умен от човека, процесът се извършва напълно автоматично. С което си обяснявам, защо човек е създаден от природата така, че да може да контролира само 10 % от мозъка си. Защото другите 90 % от себе си мозъкът използва за да контролира човека. И честно да ви кажа, мисля, че изборът на човека, който ще изпълнява другата главна роля във нашия собствен филм се определя или би трябвало да се определя изцяло на подсъзнателно ниво. Мислим си, че ние сме господарите, че ние избираме, че зависи от нас, но истината е, че не можем да се влюбим в човек, в който нашият мозък не може да се влюби (да го наречем някакво странно взаимодействие между мозъците, с което хората нямат връзка). Можем да си го обясним само по един начин. В един момент, някъде около 16-18 години след нашето раждане, информацията, която сме събирали от всичко около нас – книги, филми, родители, съседи, история, религия и прочие, се подрежда по такъв начин, че ние осъзнаваме нуждата от човек в СЛС. Осъзнали веднъж нуждата, то ние изграждаме и съответният модел на този човек. Трябва да отбележим, че женските индивиди от нас, хората, могат да бъдат особено подробни и изчерпателни в това отношение, създавайки в представите си не само човек в СЛС, но и цели малки икономически и социални модели. Като цяло обаче, в началото, първият модел на човека в СЛС, който всеки един от нас си изгражда, е да кажем доста изобилен, примерно индивидът трябва да отговаря на следните качества:

- Да е висок, рус, добре сложен, със сини очи, с определени отличителни първични полови белези, да харесва спорт и да спортува, но да не гледа мачове, да слуша джаз и поп музика, любимият му изпълнител задължително трябва да е Принс, а любимото му парче да е „Purple rain”, да е интелигентен, да чете книги, любимият му автор да е Ерих Мария Ремарк, да е по-голям от нас най-много със 6 години, да има диплома за висше образование, шофьорска книжка, стабилна и перспективна работа, да идва от добро семейство, в което не са регистрирани случаи на шизофрения и самоубийства, самият той да е физически здрав, да не е боледувал от венерически болести и от хепатит A,B,C,D,G,E,F, и W, да не е карал заушка и да няма никакви генетични малформации. Също така е задължително да е политически дясно ориентиран - ама не съвсем. Да е религиозен православен християнин, но не прекалено фанатизиран. Да е патриот, но да не е националист. Да е грижовен, но да не е обсебващ. Да иска деца, но не повече от едно. Да държи на нас, но да не е ревнив. Да бъде винаги около нас, но понякога да го няма. Да е консервативен, но либерален. И най-накрая, но не на последно място да харесва това, което ние харесваме. А, да, и да не пуши.

Естествено няма нищо лошо в това човек да знае, какво иска. Проблемът е, че току що съставихме профил на човек, който на практика не съществува, и да се надяваме, никога не би съществувал. За щастие след известно време и житейски опит разбираме абсурдността на първия модел на човека в СЛС, който сме създали, за това го коригираме като елиминираме някои от началните характеристики, и премахваме някои от хепатитите и любимите автори, както и шофьорската книжка (тя може да бъде придобита в последствие). За жалост след няколко години разбираме, че дори и в този безумно осакатен вариант, на нашият модел отговарят някъде около 0,000000012 % от хората населяващи Земята. Премахваме частта със семейството му - и без това ще ги мразим до края на живота си. Премахваме по-голямата част от болестите и стила музика, както и някои от физическите характеристики. Решаваме, че няма начин, скоро някой от многобройните такива обикалящи индивиди да не се лепне за нас и спокойно зачакваме. След известен период от време позицията човек за СЛС при нас е все още незаета, процедурата с окастрянето на характеристиките е минала толкова пъти, че накрая нашият модел трябва само да отговаря на съответен пол, да е физически годен за работа, да е психически здрав, да иска деца и да има здравна осигуровка. Най-накрая намираме някакъв и му предоставяме нашият СЛС, и се успокояваме, че вече има човек в него. Между временно зад гърба ни се търкалят десетки трупове на отхвърлени кандидати за това, че не слушали Принс.
Сега, не ме разбирайте погрешно, този сценарий за развитие на нещата не е задължителен, в днешно време се развива само някъде при около 70 % от хората. Има една група от около 28 %, които са открили подходящ след първите две-три кастрения и една група от около 2 %, които на време са разбрали, че всичко това са простотии и са послушали сърцето си. Да, но всички знаем, че сърцето е мускул - то не може да изпраща сигнали, то само ги получава и изпълнява. Под сърцето можем да разбираме тези останали 90 % от нашия мозък, които ние не можем да контролираме. Тези 90 %, които ти казват „Да, това е правилният човек за теб” или „Не шофирай пил” или „Недей да стоиш близо до микровълновата печка, когато си сложил флакон с дезодорант вътре”. Защото тази част от мозъка, върху която Господ ни е дал правомощия, е вече тотално увредена от самите нас, достатъчно е да погледаш половин час телевизия, за да се убедиш в това, и още половин, за да я прецакаш, ако ти е била наред. Точно за това, трябва да се научим да слушаме сърцето си, особено при избора на този, който ще седи до нас на нашата веранда. Защото в крайна сметка това е най-важният за нас човек. Без който е невъзможно да имаме нашата бяла къща, с вековните върби отпред. Без който не могат да съществуват водите на кристалното езеро, което отразява последните слънчеви лъчи. Човекът, без който нашите деца никога няма да присъстват на последния ни рожден ден. Човекът в съседния люлеещ се стол.

2 коментара:

  1. Ima6e edna pesen na roxet ili kakto tam se pi6e,malko sum skaran sus angliiskiq.No istina e edna,ako poslu6a6 surceto si v pravilniq moment,na pravilnoto mqsto i s pravilniq 4ovek...Na tova mu se kazva 6tastie.Malcina sa sposobni da stignat do nego,a tezi koito uspeqt sa kusmetlii.Kolkoto do statistikata-razmera,nqma zna4enie...probvaite da si kupite gumi za kolata i mi kajete 4e e vqrnio.Nqma ni6to po hubavo ot idealite,ne budete purvi4ni i togava 6te mojete da izpitate tova za koeto vsi4ki me4taqt-istinskata liubov su6testvuva,samo lipsta na turpenie,uporitost i ejednevie pre4at da q otkrie6

    ОтговорИзтриване
  2. @I__MALKO_TUGA - Виждам, че не си изгубил таланта :)

    ОтговорИзтриване