сряда, 25 август 2010 г.

Хора сме

Хора сме…слаби сме, но сме силни.
Владеем този свят и сме му подчинени. Живеем според принципи и ги захвърляме. Обичаме силно, а след това мразим още по-дълбоко. Смеем се за мига, намираме щастие в малките неща и плачем за гаснещото минало, за тези около нас, но най-вече за самите себе си. Отмъщаваме на близките си, които ни обичат, за да нараним себе си.

Тупаме се в гърдите за възвишените си идеали, точно в секундата преди да потънем дори под дъното. На тънката линията между Ада и Рая можем да стигнем върха и след това да се свлечем в подземните огньове. Защитаваме тези, които ни мразят и предават и мразим тези които ни обичат и подкрепят. Осъзнаваме това. И въпреки това го правим. Точно като в “Птиците умират сами”

Раждаме се в болка, живеем в болка с кратки проблясъци на щастие, които остават само като хубави спомени, и ни предпазват да не пропаднем до самите дълбини на лудостта. Където всички отиват рано или късно. За малко или за повече. И накрая умираме в болка. Пак сами. Защото винаги сме сами. Освен в сърцата си. За малко. Понякога. Може би. Ако.

Лъжем и твърдим, че лъжите ни са истина, признаваме ги, лъжем отново или пък се крием зад синоними, метафори, и променливи обстоятелства. Обстоятелства които са просто извинение и всъщност съществуват само като мисли в съзнанието ни. А всъщност нищо извън съзнанието не съществува.

Вярваме във фалшиви морални ценности и ги пренебрегваме когато не трябва, а когато трябва, не смеем. Крием страха си от другите и се мислим за смели. Искаме да умрем докато още вярваме, че живота може да има някакъв смисъл, а когато разберем, че всичко всъщност е безмислено, продължаваме да съществуваме. Съществуване, само за да продължи съществуването. Порочен, механичен кръг. Без смисъл, без задача, с начало, но без край, точно като всичко друго.

Крием годините си, защото се гордеем на колко сме и ги показваме публично, защото ни е срам от тях. Използваме опитът като Бог-съдник, заблудени, че миналото може да предвещава бъдещето, също като сложните траектории на звездите. Страхуваме се да кажем “винаги” и “никога”, мислейки, че други времеви константи, някога, някъде, са имали значение.

Задаваме въпроси от чийто отговори ни е страх и отговаряме страхливо на обикновени въпроси. Или въобще не го правим. А от отговор всъщност няма смисъл. само от питане.

Мислим, че постигането на мечтите, води до щастие. Мислим, че мечтите са висша ценност, а те всъщност ни свличат в калта на собственото ни съзнание. Също като заблудата, че си щастлив. Защото илюзиите се изпаряват по-бързо от дъжд в пустинта. И се случват също толкова често.

Стараем се да скриваме истинските думи зад метафори и словесна еквилибристика, защото ни боли да нараним, не другите а самите себе си. Твърдим, че не сме егоисти, след като притеглим целият свят към себе си. Търсим власт, достатъчна да направи света да се върти около нас. И я постигаме. А след това се чудим как да избягаме от нея.

Обвиняваме другите за нашите грешки или лицемерно си обявяваме тях за предатели, а когато ги заместим правим точно същото. Живеем не в настоящето, а в миналото, колкото и да крещим на глас, че сме уловили шибания миг и не ни интересува нищо друго.

И всяка глътка въздух спира дъха ни, всяка светлина връща мрака, а всяко изживяно бъдеще напомня за невъзможното минало…и с фалшиви усмивки създаваме илюзорно щастие, заблуждавайки сърцето с криворазбран разум….а в момента, когато мислим че си се закрепил на ръба на нищото, идва поредното малко нещо, което ни блъсва в бездната на времето, когато светът не е бил само бледа сянка

И отричаме всичко това.
Хора сме. И сме слаби. Но сме силни.
Хора сме.

Няма коментари:

Публикуване на коментар