вторник, 14 септември 2010 г.

СТАЛИНчета

На 7-ми септември се навършиха 32 години от покушението срещу Георги Марков, извършено от БКП с помощта на ДС и КГБ. Слуховете, пускани от ченгета и комунисти, че Георги Марков е бил ченге и привилегирован комунист, тутакси биват разобличени от факта на покушението срещу него. А тези слухове се пускат, за да се омаскари една от светините на българския антикомунизъм и антитоталитаризъм.

В едно предаване на скоро представиха Йосиф Висарионович Сталин, видян през очите на западни учени, които добросъвестно и от различни гледни точки го характеризират въз основа на налични документи, сведения и множество факти. От казаното от тях излиза, че бившият велик вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество, е бил един дълбоко антиинтелектуален тип, посредствен във всички възможни творчески направления, безчестен страхливец, подлец, паникьор, суетен до тъпоумие, лош държавник, слаб политик, безнадежден военачалник, скрил се зад успехите над другите. Но въпреки това – наистина гениален, изумителен, блестящ талант на терора. Единственият гений, с който той е разполагал, е геният на най-ужасния терор, съществувал някога под слънцето.
Но колкото и да съм убеден в злодейските дела, извършени под мъдрото ръководство на другаря Сталин, колкото и дълбоко да го ненавиждам, не мога да избегна истината, че той ЛИЧНО, СЪС СОБСТВЕНИТЕ СИ РЪЦЕ не би, нито уби някого. Слагаше подписи и резолюции, нареждаше по телефона и чрез Лаврентий Павлович, но той, Сталин, не отиде да застреля никого. Други вършеха тази работа за него. Тези други, които създадоха от АРХИПЕЛАГА ГУЛАГ най-жестоката история в човешкото съществуване. Тези други, които в огромното си мнозинство са още живи, които в голямата си част все още заемат важни постове и които все още тероризират с различни средства своите мънички сталински светове. Много пъти съм се питал кой кому беше по-нужен – те на Сталин или Сталин на тях? Много далеч съм от каквото и да е желание да намаля неговата престъпна вина, но не мога да не задам още един, по-страшен въпрос: „Щеше ли да го има Сталин, ако не бяха те, хилядите безименни и полуименни злодеи?“
Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз си мисля, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото – сталинизма. Сталин си отиде, но сталинизмът остана тъкмо защото останаха сталинчетата. Дълбоко антихуманните, нечовешки закони на терора са все още в сила. Побоищата, инквизициите и масовите екзекуции може вече да не съществуват, но страданието, което те причиняваха, сега се поднася от също толкова болезнени заместители. Средствата на терора еволюират и в таблицата на мъченията боят сигурно е най-простото. И след като той е вече остарял или е вече отречен от партията, то жаждата за злодейство и мъст настоява да се измисли нещо равностойно. Защо трябва да биеш човека, когато има толкова начини да го накараш сам да се набие, че дори да се самоубие. Защо ти трябва да пишеш гръмки патетични тиради във вестниците против този или онзи предател, когато много по-удобно е да пуснеш тихичко най-компрометиращи слухове за него, така че и собствената му майка да не може да го понася. Убивайки един противник, ти запазваш неговата нравствена сила и независимост. Унижавайки един противник, ти го унищожаваш, ти му отнемаш всичко. Както виждате, еволюцията на терора е доказателство за посредствеността на Сталин и за творческата мощ на сталинизма.
Сталинчето, това мъничко, злобно, енергично, амбициозно същество, за което малтретирането или тероризирането на другите човешки същества е психопатологична необходимост, става господар на онова общество, което го е повикало на помощ, което се е облегнало на него. Сталинчето иска да бъде забелязано, че съществува, иска хората и светът да го видят, да знаят за него. И тъй като му липсват каквито и да е способности да бъде добър земеделски стопанин, обущар, търговец или артист, тъй като му липсват способности да бъде просто човек, това същество с пагони се опитва да направи впечатление със зъбите си. „Покажи им, че те зависят от тебе, че ти можеш с една дума да им сториш всичко, каквото искаш, покажи им, че ти си по-силният!“ Това е постоянната декларация на инстинкта на сталинчето, това е тоягата на селския пъдар, който я размахва срещу слънцето и заплашва, че ще го пребие, ако му падне, защото не може да понесе мисълта, че слънцето не се плаши от него.
Но представете си този вероятно вечен селски пъдар днес у нас, седнал на бюро край Лъвовия мост в София, който казва на една престаряла майка, подала молба да иде в чужбина да види сина си емигрант: „Яз ти казвам, докато си жива, нема да ти дадем да го видиш!“
Мисля, че цитирам съвсем точно. Дори бих могъл да кажа имената на сталинчетата, на тези нравствени инквизитори, които, служейки на собствената си злост, служат на партията си, и служейки на партията си, фактически служат на себе си. Нека да не бъркаме понятията. Няма закон, няма дори заповед, която да задължава сталинчето край Лъвовия мост да инквизира въпросната майка. Не! Това той прави от себе си, заради себе си. Партията, социализмът и комунизмът са оправданието. Това е тържеството на издевателството.
Друго сталинче, този път без униформа, отива да купува картини за сметка на държавата. Онова, което сталинизмът абсолютно не може да понася, е красотата – и в живота, и в изкуството. Защото самият сталинизъм, това е демонстрация на най-отвратителна, долна, воняща грозота. А сега това ангелче на грозотата и душевната пустота отива да купува картини. То издевателства над творбите на талантливи хора и закупува купища смет, произведена от бездарието на други сталинчета, решили да се осъществяват като художници. И тъй като купуването на картина значи хляб насъщний за художника – терорът е осъществен. „Ти няма да рисуваш, каквото искаш, а това, което ти кажа – ето ти физиономията на Ленин или на Георги Димитров, рисувай, и тогава ще ти се плати!“
Същият принцип се прилага навред.
Онова, което Сталин най-фанатично не е могъл да понася и което е причинило смъртта на много хора, е съществуването на някой по-способен от самия него в каквато и да е област. Сталинчето следва инстинктите на мустакатия си първообраз, защото това са неговите собствени инстинкти. Първата реакция на сталинчето, когато чуе, че някой е постигнал нещо, създал е нещо, което то не може (въпреки че е искало), е реакцията на омразата. „Че какво пък толкова е направил!“ – това сме го чували неведнъж. А пък, пази Боже, случайно да сте застанали на пътя на това момченце, или да му пречите – тежко ви.
Сталинчето никога не спори. То дори не може да разговаря, понеже му липсва необходимото за тази цел сиво вещество. Може би то има от време на време съзнанието за собствената си ограниченост и предопределена тъпота, което е нов източник на омраза.
„На нашата интелигенция трябва да се каже, че ще заиграе тоягата“ – това е точен цитат от речта на едно много важно сталинче, произнесена преди няколко години. Пасаж, който може да се сравни с думите на друго важно сталинче, произнесени на вечеря: „А вие там, писателите, трябва да знаете, че в нашите ръце е хлябът, но в нашите ръце е и ножът!“
Вие може да разговаряте с кучета, коне, птици или с камъни, но не можете да разговаряте със сталинчето. Просто няма ответ, няма контакт. То се е барикадирало зад най-отчавайщи клишета и тъпи лозунги. А пък когато произнася речи (прочетете ги във вестниците), Господи, как една човешка дума няма в тях! Как всичко е преповтаряне до лудост на едно и също клише. И разбира се, това човече не може да понесе, ако някой друг заговори със собствения си човешки глас.
В замяна на безнадеждната му посредственост сталинчето у нас е суетно като оперетна актриса. То иска постоянно да вижда името си във вестниците, то иска да бъде център на внимание, когато отива сред народа, то иска ръкопляскания, овации (скандиранията вече не са на мода, за което може само да се съжалява). За разлика от своите пуритански предшественици сега сталинчето е и любовник. То има антураж от жени, които трябва да го уверяват колко велико човече е. Сталинчето не може да обича, това е против природата му. Но това никак не му пречи да се влюбва. В случая влюбването не е нищо друго, освен желание да получи признание чрез притежаването на някого.
Въпреки голямата си власт сталинчето у нас живее в непрестанен страх. Страх, който варира от нестихващо безпокойство до паническа уплаха. Естествено, целият живот на сталинчето е посветен на създаването на врагове, на намирането на врагове, на измислянето на врагове, защото когато омразата стои вътре в него, тя го задушава, а като си намери някого за мразене, му олеква. И поради страха си сталинчето е винаги подозрително, то постоянно се опасява, че нещо може да му се случи, защото обикновено тези представители на човешкия род имат добра памет. Т.е. не забравят какво са направили.
Може би точно страхът и отсъствието на каквито и да е човешки отношения превръщат сталинчето в едно жалко, самотно същество. Въпреки умствената си бедност то знае, че ония, които се въртят около него и се умилкват, го правят само за да получат нещо. То знае, че всички приятелства с него са неискрени, подли, знае, че в момента, когато загуби властта си, всичко свършва. Сигурно има малко, много малко моменти, когато сталинчето се среща със своята жестока самота и отхвърленост. Защото при цялото му главоломно вмешателство в живота на хората, то винаги е оставало встрани от тях. И дори собствената му жена не може да стопли леглото му.
Затова идват други моменти, когато сталинчето прави отчавайщи опити да се приобщи към живота. Това са часове на пиянства, гуляи, сексуални истории, в които всичко се прави до пълна разпуснатост. Няма спирачки, няма задръжки. Инстинктите се изливат като порой. Спомням си едно такова сталинче, което беше министър на сталинчетата, легнало на пода, пияно, в краката на своята любовница, да повтаря: „Сега ми е паднало, сега ще се наживея!“ По зла ирония партията го изхвърли от поста, който заемаше за кратко време, и сега, сигурен съм, той е блуждаещ самотник край Докторската градина. Наистина е ужасно да те лишат от властта да упражняваш инстинктите си. Партия, социализъм, комунизъм нямат никаква стойност за сталинчето, ако не задоволяват тъкмо инстинктите му. Нито едно сталинче никога не е вярвало в бъдещото щастие на другите, а само в собственото си бъдещо щастие. А това щастие идва само по един-единствен път – чрез нещастието на другите. Или, нека го дефинирам ясно – щастието на сталинчето е да прави нещастни другите.
И затова, когато в Женева днес се говори за нормални контакти между Изтока и Запада, за гарантиране на правото на хората да пътуват, сталинчето край Лъвовия мост ръмжи. То никога не ще позволи да му измъкнат от ръцете жертвите. Че ако няма кого да мъчи, какво ще прави то?
И обръща очи на Изток с надеждата, че там някъде отново ще поникнат мустаците върху нечие лице, което отново ще стане обединяващ символ и бог на собствената вътрешна низост, което ще раздуха отново пламъците на най-крайните инстинкти на глутниците си и после бавно ще повдигне ръка и ще им каже: „Нахвърлете се върху тези и хапете, докато не разкъсате всички!“
То живее със спомена за Сталин. И с надеждата за Сталин.


Няма коментари:

Публикуване на коментар