сряда, 22 юни 2011 г.

Защо супермен си отиде?

Понякога имам чувството, че съм напълно, тотално и необратимо спрял. Не във физическия смисъл на думата, разбира се, а по един друг начин, който не може да бъде пресъздаден чрез текст. Но ще ви кажа, че все повече и повече имам чувството, че мястото, където се намирам почти не се е променило, въпреки хода на годините и знаковите световни събития, течения и културни промени.
Знаете историята за пребоядисания паметник до Орлов мост, гордо кръстен паметник на Съветската армия. Сигурен съм, че допреди 4-5 дни много малко бяха тези, които изобщо знаеха наименованието му (тук ще изключа хората, родени преди 85-та). Защо обаче изведнъж всички заговориха за тези супергерои и попкултурни персонажи, които се появиха на местата на навъсените и откровено недобре изглеждащи фигури на войници? Защото досега такова нещо не е имало и никой не беше подготвен за такава картинка. Едва ли дори самият художник може да обясни защо е избрал да нарисува точно тези образи и да напише под тях с големи черни букви „В крак с времето". Едно е сигурно обаче - ние не само, че не сме в крак с времето, но и напълно му пречим да се движи и да следва естествения си ход.
Първите два дни си мислех, че е невъзможно една такава форма на съвременно изкуство да остане незабелязана и да не получи подобаващо обществено одобрение. За съжаление обаче стана точно обратното. Въпреки че творбата бързо намери почитатели и фенове, тя беше и щателно оплюта с претекст, че това било гавра с историята, подигравка с миналото и куп още подобна буламач, каквато слушаме по цял ден по какъвто и да е повод. Това обаче не е моето минало, нито моето настояще, нито моето бъдеще. Миналото ми не е грозен монумент, построен заради комунистически прищевки от „ония времена" преди 60 години. Как е възможно изобщо да се почитат войски, които насилствено налагат в страната тоталитарно управление? Не знам, не ми е ясно, а и не ме интересува. Знам само, че Супермен, Джокера, Wolverine, Дядо Коледа, дори и Роналд Макдоналд, са ми много по-познати, интересни и симпатични, отколкото войници с пистолети и пушки в ръка. Поколенията след соц-а не живеят, мислейки само за Ленин, Сталин, Крокодила Гена и Червената армия. Те насочват вниманието си към други образи, макар и фиктивни. Със сигурност в момента Джокера е много по-интересен на младите, отколкото навъсените съветски войни.
Светът се променя, а това са само част от образите, които ни заобикалят навсякъде. Поколенията се сменят, а с тях и вижданията към света, желанието за познание и откриване на нови герои - истински или не. Тук не става дума за апотеоз на капитализма. Желязната завеса отдавна падна. Нарисуваните попкултурни символи, които бяха изтрити с лека ръка, всъщност са може би едно от малкото съвременни неща, правени у нас в последните години. Погледнете около вас. Соц-ът все още е тук. Не става дума за руското влияние, а за неспособността да виждаме какво се случва по света. Живеем в едно затворено общество, не се модернизираме, не даваме възможност на децата и младежите да се интересуват от това, което искат, просто защото у нас това са теми-табу. Всички знаем кой е Човека от стомана, но изведнъж от защитник на правдата, той се превръща в най-големия враг на България. Художникът-беглец пък става Most Wanted. А ако бяха нарисувани героите от „Ну погоди" и „Чебурашка"? Какво щяхте да кажете тогава - че това също са стожери на миналото и е страхотно освежаването на студените каменни войнишки лица?
Пределно ясно ми е, че култура у нас няма от много години. Музиката ни е затънала до шия, кино проимахме след сякаш безкрайно затишие. А поп-артът? В други държави подобни улични творци са считани за най-големите таланти и се издирват не за да ги тикнат зад решетките, а за поздравления и предлагане на работа. У нас обаче нещата както винаги стоят противоположно. Може би тази страна ще роди съвременна култура някога, но едва ли ще е скоро.
Как е възможно младите да бягат, питат се политиците. Отговорът не е само в парите, уважаеми, просто тук се чувстват като в застояла плесен, обърнала гръб на модерното, различното, разнообразното.
Почистването на паметника беше обявено за рано сутринта. Естествено това се оказа лъжа, за да може онези, на които им пука, да не могат да кажат мнението си. Но пък видни интелектуалци се изказват навсякъде как подобен паметник на миналото не може и с пръст да бъде пипнат, защото паметниците са, за да се възхваляват. Аз няма да го направя. Не се срамувам от миналото си. Просто ми писна да живея в свят, в който отвсякъде ти напомнят какво е било при социализма. Предпочитам Wolverine и Капитан Америка. И знам, че не съм сам. С мен е поне среднощният рисувач, превърнал се вече в идеологизиран персонаж, досущ като тези, които е изобразил. Нищо чудно обаче, ако появяващият се със здрача артист бъде заловен, да отнесе солена глоба плюс условна присъда. Освен това ще бъде публично оплют от всички държавни институции. Абе, както се казваше в една песен преди време - по-добре ми е да съм бандит!

© снимки: Sofia Photo Agency  via/dariknews.bg

понеделник, 13 юни 2011 г.

Чалга с утеха

Роден съм в тоталитарен режим, в който нямаше кой знае каква свобода и изобилие на каквото и да било. Хората живееха без много, бяха щастливи, че имат жигули, знаеха наизуст няколко български филма и в спокойните дни на работното място си мечтаеха за карта за морето. След това дойде 1989-а, когато нещата се усложниха, после дойде и 1994, а после и 1997, когато съвсем се скапаха. От тогава до сега обаче нещата вървят по-скоро на добре, колкото и да е трудно да си го признаем. Живеем в един от най-спокойните и мирни периоди на турбулентната българска история. Дори и световната икономическа криза не успя да ни върне в онези години. Каквото и да измерва брутният вътрешен продукт, то той почти се е удвоил за тези години. По улиците на София даже има цветя и лампи. И въпреки статистическият милион и половина под границата на бедността, истината е, че повечето българи живеят по-добре от всякога.

Това подобряване на начина на живот постепенно променя и изискванията ни към средата. Имаме нови нужди. Търсим позитивен обществен и културен контекст, в който да изживяваме чувството си за успех. А фонът е мръсни улици, мръсна политика, мръсна преса, депресивна нискобюджетна култура, изпълнена с клишета за бедност и немотия, преживяваща на скромни държавни субсидии, но с претенция и интелектуална недостъпност.

И в един момент в този контекст се случва нещо различно. Предполагам, че се е случило в Димитровград, където в някой спокоен летен следобед маркетинг експерт от чалга фабриката е седял и се е чудел каква нова музикална тема да завърти. Всичко вече му е изглеждало изчерпано. И в този миг е имал могъщо просветление, като камъни, които падат от небето. Почуствал го е с всичка сила и вече е знаел, че скъсаните прашки, джиесемите, кучетата, влачещи рейсове, тигре-тигрите, пирамидите и фараоните са дотук. Прозрял е, че клиентите вече не са толкова гладни и не сънуват само бели мерцедеси, че са се справили с основните нужди от пирамидата на Маслоу и сега имат едни други вълнения, с които да се справят - любов, самота, ревност, омраза, завист, щастие.

И това е бил ключов момент в огромния успех на попфолка, защото това е бил първият масов културен продукт, произвеждан за нуждите на това ново поколение, надвили на масрафа си, изплатили телевизорите и пазаруващи в молове българи, които се обичат, гледат в очите, пият шампанско и леят сълзи в някоя квартална кръчма.

Няколко години след това маркетинг прозрение музиката от Димитровград е вече далеч от ъндърграунда, приета е в националните телевизии и на кориците на списанията, работи в рекламите на известни марки, лее се в социалните мрежи и наистина вече няма човек, който да не разпознава поне две от попфолк звездите, колкото и да си приличат. И почти всички (80%?) нямаме нищо против да я слушаме.

Само че попфолкът започва да има и конкуренция и мен ако питате, колкото повече и по-бързо, толкова по-добре. Ето, да речем, киното последва примера на попфолка и предложи позитивен контекст, за хора след работа, а не за хора без работа. Последният хит Love.net показва общество, в което никой не страда от липса на хляб, покрив или легална работа - дефицитът е само на секс, емоции и забавления. И българското кино вече е в кината, по кориците, рекламите и уличните билбордове.

В държава, в която образованието и културата не са бюджетен и обществен приоритет, масова е комерсиалната култура, а лидери на пазара са бързооборотните стоки. Но това не е толкова лошо и ако пресата, а после и политиката последват попфолка в предлагането на позитивно преживяване, тогава може би ще живеем мааалко по-освободено, както пее Ивана.

*снимка razkritia.com
via Капитал light