четвъртък, 20 декември 2012 г.

ПрОсти ми, българино (Писмо до президента ПлевнАлиев)


Попаднахме на една група в  Facebook с име „Отказвам се от българското си гражданство!!!” Това е  група, обединяваща няколко гневни сънародници, противящи се срещу политиката в България. Опитахме няколкократно да се свържем с тях, за да разберем истинските мотиви за това им желание,  за да разберем в конкретика, подбудите за искането им. Отговорите им бяха лаконично глупави: „не ми харесва”, „анти-демократичната политика”, „не ми харесва съдебната система”. На въпроса ЗАЩО аргументиран отговор така и нямаше. Според един е дълго за разказване, а според друг – обяснение просто липсва.

Иначе, членовете на групата „Отказвам се от българското си гражданство!!!” пишат писма до президента ПлевнАлиев, а до българските медии, пишат и заЕвления. С цялото ми уважение към правото на избор на всеки човек и с убеждението ми, че този избор трябва да се уважава - се присъединявам към молбите им и се обръщам към президента на Република България, премиера и към всички останали властимащи у нас, които могат да се разпореждат, ако не с животите ни, то поне с гражданството ни.

Уважаеми Господа,
 Моля Ви, отнемете гражданство на тези хора. Те го заслужават - не само заради правото им на личен избор, но и заради неграмотността им, пълната липса на знание на български книжовен език, заради  многобройните им правописни, пунктуационни и граматически грешки. И най-вече заради наглостта да псуват страната, която ги храни, докато те дори не говорят езика й.

Публикуваме без редакция „официалните документи” до официалните институции, които са  написали членовете на Facebook групата „Отказвам се от българското си гражданство!!!”  :

                                                                          Позиция!!
До Президента на Р. България,Министерския съвет,Парламента на Р. България,до Българските медии. .......Ние гражданите на България,искаме незабавна оставка на кабинета на Бойко Борисов и Президента Плевналиев,както и незабавни избори за нови такива,но не такива който са участвали в до сегашния политически живот а избори за нови хора от народа.Ако не бъде изпълнено искането ни като български граждани с права на избор,ще започнем масово доброволно отказване от българското гражданство,като протест че не може да сме граждани на една държава където сме и ние,и не ни се уважават правата и интересите ни!Не можем да сме ваши граждани след като не ви искаме!

Декларация ........До Г-н Президента на Република България,До Комисията за правата на човека в ЕП,До Правата на човека-Страсбург. Г-н Плевналиев, Ние като български емигранти желаем да се откажем от българското си гражданство,и по такъв начин да бъдем признати за политически емигранти.Като се позоваваме на чл.15 от Правата на човека и на чл.25 (6) от Конституцията на Република България.Повечето от нас са напуснали родината си поради несъгласие с ново създаваща се политическа олигархия. Първо,не ни се предоставя възможност да даваме вота си за политическия живот в България,с което са ни нарушени права по чл26 (1) от Конституцията. Второ,малкото консулства,тези които функционират (защото са недостатъчно),не извършват прецизно необходимите услуги.Обслужването е на ниско ниво.Като пример:Издаване на паспорт,срока е минимум половин година,а заплащането за него е двойно.Не се издават никакви други лични документи (акт за раждане,свидетелство за съдимост и свидетелство за гражданско състояние). Трето,не сме съгласни със закони,който са създадени в наш ущърб и които противоречат на споразуменията с Европейския съюз.Като например за двойното здравно осигуряване.Това е закона влязъл в сила от 01.01.2010 год. Относно този закон по чл.40 ал 5 от ЗЗО,много от нас са изпратили необходимите документи в НАП (за което имаме необходими доказателства). В отговор на това,НАП продължава да ни води като длъжници.За България ние сме само едни безправни длъжници. В РЕЗЮМЕ: След толкова години нещата за нас не се подобряват,като граждани на България, а се влошават,което ни доведе до това решение.След като България не ни помага, а ни създава прецеденти в нашия живот и по такъв начин ни отежнява нашето нормално съществуване извън България,като ни нарушава човешките права,то тогава няма смисъл да се български граждани.Нашето решение е там където всеки от нас живее и работи да пледира за гражданство в съответната страна.


ЗАЕВЛЕНИЕ
До Г-н Президента на Република България,До Комисията за правата на човека в ЕП,До Правата на човека-Страсбург Г-н Плевналиев ,Ние като български емигранти желаем да се откажем от българското си гражданство,и по такъв начин да бъдем признати за политически емигранти.Като се позоваваме на чл.15 от Правата на човека и на чл.25 (6) от Конституцията на Република България.Повечето от нас са напуснали родината си поради несъгласие с ново създаваща се политическа олигархия.  Първо,не ни се предоставя възможност да даваме вота си за политическя живот в България,с което са ни нарушени права по чл26 (1) от Конституцията. Второ,малкото конулства,тези които функционират (защото са недостатъчно),не извършват прецизно необходимите услуги.Обслужването е на ниско ниво.Като пример:Издаване на паспорт,срока е минимум половин год
ина,а заплащането за него е двойно.Не се издават никакви други лични документи (акт за раждане,свидетелство за съдимост и свидетелство за гражданско състояние). Трето,не сме съгласни със закони,който са създадени в наш ущърб и които противоречат на споразуменията с Европейския съюз.Като например за двойното здравно осигуряване.Това е закона влязъл в сила от 01.01.2010 год.Относно този закон по чл.40 ал 5 от ЗЗО,много от нас са изпратили необходимите документи в НАП (за което имаме необходими докъзателства). В отговор на това,НАП продължава да ни води като длъжници.За България ние сме само едни безправни длъжници.  В РЕЗЮМЕ: Сед толкова години нещата за нас не се подобряват,като граждани на България, а се влошават,което ни доведе до това решение.След като България не ни помага, а ни създава прецеденти в нашия живот и по такъв начин ни отежнява нашето нормално съществуване извън България,като ни нарушава човешките права,то тогава няма смисъл да се бългаски граждани.Нашето решение е там където всеки от нас живее и работи да пледира за гражданство в съответната страна.
/via lentata.com

четвъртък, 13 декември 2012 г.

Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги, труповете - в клозета, а после на прасетата

- Г-н Дафинов, защо ви пратиха в лагера? 
  
- През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика - френски, английски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с чужденци. 
  
Можете да си представите в онези години колко чужденци от Западна Европа е имало у нас, но това се смяташе за страшно престъпление. 
  
Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч - това е лагерът. 
  
Взеха ме от вкъщи по етапен ред. 
  
Двама милиционери 
  
ме водеха с белезници 
  
5 км пеша 
  
от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г. 
  
Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на "кариерата на смъртта". 
  
- Какви бяха условията, храната? 
  
- Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена - от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с "кофража". Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз. Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба. 
  
Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за допълнително, тъй като гладът беше ужасен. 
  
Но след като станаха толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата. 
  
Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея. 
  
Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени между тях. По няколко дена чакаха да дойде една молотовка от Белене и да ги откара. 
  
Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и причината никой да не е получил тялото на роднина, защото щеше да стане ясно от какво са умрели. 
  
Официално причина 
  
за смъртта най-често 
  
бе "слънчев удар" 
  
дори посред зима 
  
На 200 м от помещенията имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време можеше евентуално да се измиеш. Нямаше никакви лекарства или медицинска помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха целите в рани от камъните. 
  
Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, за да си направи "хладилник". Това ставаше, като в голяма яма се подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо. 
  
Ледът се изрязва с брадви от 
  
Осъма на късове по 50-60 кг. 
  
Като носихме набегом леда, от притискането тялото направо замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите. 
  
На обекта работехме в кал. На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули - почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: "Ти защо не си изкарал нормата!" Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха да изкарат нормата. 
  
- А надзирателите? 
  
- Като пристигнах, ме предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му започна нечовешки бой с тояга. Учудваше се: "Как може да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!" Гогов, който беше шеф на лагерите и в Белене, беше невероятен простак и мъчител. Юлия Ръжгева ме е пребивала също. Викаше: "Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" 
  
- Тя е отговаряла за жените? 
  
- Да - в Ловеч имаше 200 жени и тя отговаряше за тях, но вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и 
  
изпитваше зверско садистично удоволствие 
  
Убила е лично поне 40 души. 
  
А имаше и бригадири, избрани от криминалния контингент. Всъщност те бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Началниците явно са знаели, че вършат нещо нередно, защото започнаха да вземат мерки да не излезне информация. Например един от най-големите убийци - бригадира Цветков, на чиято съвест лежат сигурно 200-300 убийства, го ликвидираха. Инсценираха, че е откраднал някакво месо от кухнята и го свалиха от длъжността бригадир. От страх да не му отмъстят останалите, той си сложи ръката под вагонетката. Вечерта, в спалното всички бяха настръхнали заради зверствата му. Направо щяха да го изядат. Помня как седи на пода в помещението със смачкана ръка и с измъчен глас ми казва: "Коленце, дай една цигарка, моля ти се." И аз му подхвърлих една цигара. На другия ден се хвърли от скалата на забоя и се самоуби. 
  
Трябваше да бъде ликвидиран, защото 
  
можеше да разкаже 
  
Но най-големият убиец беше един сакат циганин от Коньовица - Шахо. Беше толкова жесток, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. Него го освободиха чак накрая. Милиционерите прибраха Шахо, за да не говори. При закриването на лагера през май 1962 г. го пускат с още трима лагеристи. Качват ги на катафалката и ги карат до гарата в Левски. На път за София тримата се хващат и го хвърлят от влака, за да се претрепе, но той оцелял. После го скриха с измислена криминална присъда в Централния затвор и той там е умрял. Ако обаче беше попаднал на бивши лагерници, щяха да го нарежат на парчета. 
  
- Вие ли бяхте най-младият на кариерата? 
  
- Отначало да. След мен дойдоха още 7-8 момчета. Имаше един Емил Първанов, който живее във Виена от много отдавна. Беше пиколо в хотел "България" и беше на моите години. След това дойде един, който го убиха на втория ден и не помня името му. После едно момче с прякор Бриджитката - също на моята възраст. По-късно докараха и няколко ученици от Варна и Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от много аристократична варненска фамилия, но и него го ликвидираха на първия месец. Убиваха наред и възрастта нямаше значение. От младите 
  
Оцеляхме 
  
само 3 - 4-ма души 
  
Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш. 
  
- Вие как оцеляхте? 
  
- На шестия месец започнаха да прииждат хора от цяла България, дотогава бяхме 300-400 души. И бройката се увеличи на над 1000. В един момент започнаха по-младите да ни изкарват да работим на обекти в Ловеч. Строяхме градския съвет, стадиона, тухлена фабрика. Там също беше много опасно, защото имаше допир с цивилни и можеш да издадеш какво става в лагера. Между лагеристите имаше шпиони и се пазехме и от тях, но най-страшното беше, ако споделиш за режима в лагера с цивилен. Тогава още вечерта на проверката си ликвидиран. Все пак може би благодарение на този режим се куртулисах малко. 
  
- Защо лагерът се е наричал трудововъзпитателно общежитие? 
  
- На кариерата нормата бе 75 вагонетки камък. Пет души на забой трябва да я изпълним. Всъщност те повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са към 30 кубика. Отначало като най-млад аз бях вагонджия. Като се натовари вагонетката, трябва да се закара 500 м по наклона на една рампа и да се разтовари там, защото сутрин към 11 ч. се товареше 30-вагонен влак. 
  
- Как се стигна до закриването на лагера? 
  
- Малко хора знаят, че заслугата за това е на един от лагеристите. През 1961 г. докараха едно момче - Трайчо Сръбчето от Благоевград. Той се скри под един камион от тези, които ги товарехме, освен влака. Камионът спира преди покрития мост в Ловеч - "Понте Векио", както го наричахме, той се мушнал под него и така успява да избяга. Рискът беше много голям, защото всеки беглец 
  
го връщаха и след 
  
2 минути го няма 
  
А той успява да стигне в София и там разбил два магазина нарочно, за да го задържат. Казва на милиционерите: "Нищо не съм откраднал, но искам да ви разкажа за едно място." В ареста чупи една лъжица и я гълта. Закарват го в МВР болница. Тогава при него идват големците и генералите, противници на Мирчо Спасов - 3 - 4-ма души, между които и Борис Велчев от политбюро. И започва да разказва за целия режим и мизерия в лагера, че ако го върнат там, ще го убият. Въпреки това го подкарват обратно. В Плевенското етапно чупи и гълта втора лъжица. Влиза и там в болница и успява отново да даде някаква гласност за лагера. Накрая го връщат в лагера, но не пада и косъм от главата му. Може би два месеца по-късно, през октомври и ноември 1961 г., под давлението на Борис Велчев пристигна ревизията от ЦК. Един по един ни разпитваха близо месец. Бяхме жалка гледка, защото повече от половината бяхме с гноясали рани с червеи по гърбовете. Благодарение на този случай премахнаха и тоягите, и убийствените норми. Побоят спря, но още тогава ги скриха и Газдов, и Гогов, и Горанов. Назначиха началника на Белене - някакъв Александров ли, Николаев ли беше. След тази комисия направиха и имитация на лечебница с фелдшер от Варна, чиято работа всъщност беше да пише смъртните актове. 
  
- Кога ви освободиха? 
  
- През януари 1962 г. Беше ужасен студ, а проверката траеше по 3 часа. Извикаха: "Никола Дафинов пред строя!" Бях ужасен, помислих си: "Тези накрая ли са решили да ме ликвидират?" А те ми наредиха да се преоблека с цивилни дрехи и ме пуснаха. След това бях изселен в село Врани кон, Шуменско, за 6 години. После ме изселиха "завинаги" в село Светлен, Търговищко. 
  
- Срещнахте ли някои от мъчителите след 1989 г.? 
  
- Да - бригадира Благой Гайтанджиев-Благо Магарето. Той беше от Пловдив, виждахме се няколко пъти. След 10 ноември ми се обаждаше, явно се беше уплашил, че истината излиза на бял свят, и казваше: "Коле, ела да те видя, нали знаеш, с пръст не съм те пипал." Казвам му: "Не те ли е срам!" 
  
Бях при Лилко Йоцев през 1992 г. и уж ще се води някакво дело. Той ми казва: "Сега в кабинета ми ще дойде един човек да видиме дали ще го познаеш." И доведоха някакво 19-годишно момиче. "Познаваш ли я?" А то - дъщерята на Ръжгева, която приличала много на нея и на същите години, на които майка , когато беше в лагера. После доведоха и самата Ръжгева. Хвърлих се: "Помниш ли, мръснице, какво ни правеше, сега ще ти прегриза гърлото!" Лилко Йоцев стои и не се намеси, а тя отговаря: "Не е вярно, аз не те познавам." Правеше се на луда и на процеса. Мирчо Спасов, инициаторът, умря преди 23 години. Газдов, Гогов, Горанов също вече не са живи. Убийците умряха ненаказани. Покриха ги, имената им смениха даже. Уж имаше процес, но видите ли, не се намерили съдебни заседатели - полковници и генерали, тъй като подсъдмите били майори. Когато влязохме с Кольо Босия в Координационния съвет на СДС, мръсотията продължи. Баталов, председателят на Съюза на репресираните, беше от ДС и дори не го криеше. 
  
Доволен съм, че все пак успях да оглася истината Още през 1990 г. излязоха пространни интервюта с мен в "Шпигел" и "Либерасион" Участвах и в документалните филми - на Би Би Си и "Престъпленията на другарите" на Ана Петкова, които се гледаха по целия свят. Пак по това време благодарение на Цветан Тодоров и Виктор Пасков успяхме да издадем във Франция и "В името на народа" - книга за българските лагери по времето на комунизма. 
  
- От закриването на лагера изминаха 50 г. Какво мислите сега? 
  
- Надявам се, докато съм жив, наследниците на палачите да поискат прошка. Крайно време е да поискат извинение от народа. Лошото е, че през тези години никой не чу и не разбра за какво става дума, а това е истинското лице на комунизма. Нека да не се правят на ударени, със заповед на Тодор Живков се открива този лагер и имам документи, с които да го докажа. Именно той направи шеф на режима и най-големия изрод - Мирчо Спасов. 
  
Днес, когато социалистите сядат на европейски столове, искам да им кажа: "Разкажете кои сте и как без съд и присъда убиваха стотици с тояги." 
  
/via 168chasa.bg

понеделник, 5 ноември 2012 г.

Къде изчезнаха истинските жени в България?


Седиш с приятелките си и се вайкаш: “Казват, че истинските мъже не са изчезнали, а са при истинските жени. Добре де, аз съм истинска жена, защо тогава все не срещам принца?” Е, кукло, както би те посъветвал Иво Сиромахов, за какво ти е да чакаш принца, когато можеш да се задоволиш и с футболист! Защото, кукло, едно е да имаш цици, съвсем друго е да си истинска жена! Втората се отличава с това... Очарованието на истинската жена извира от маниерите й, а не от чантата и обувките! Истинската жена е жена от класа, а не с S-класа! Истинската жена винаги изглежда скъпо, независимо колко евтини са дрехите й! Истинската жена не е садист! Тя никога не би затворила малко кученце в дамската си чанта! Истинската жена знае, че истински мъж може да е колкото богаташът с вила в Индонезия, толкова и дюнерджията пред блока! Истинската жена знае също, че „мъжество” не се пише с шест нули отзад! Истинската жена никога, абсолютно никога не се пита къде е изчезнал истинският мъж, защото той най-вероятно спи в леглото й! Истинската жена не се пъне да бъде силна жена, защото осъзнава какво губене на време и усилия е това, когато отлично се справя да е просто Жена! Истинската жена не отделя часове от времето си, за да пише на шльокавица за достойнствата и качествата си във Facebook. Тя е наясно, че ако наистина ги притежава, те ще са очевадни, а не обясними! Още пък по-малко трудно четими! Истинската жена е убедена, че сексапилът не е оправдание за невежеството и неграмотността! Всъщност за нея сексапилът дори не е качество, а въпрос на гледна точка! Разликата между кифлата и истинската жена е, че първата е лоша китайска имитация на втората! С фабрични дефекти! И отново за разлика от кифлата, усмивката на истинската жена е красива, защото никога не увисва… от силикона! Уви, истинските жени в България са на изчезване! Ние ги убихме... в момента, в който ги провъзгласихме за „Пичове”!

/via beu.bg
//снимка newsmaker.bg

четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Голям скок за човечеството, малък резил за българина


„Най-тъжният аспект на живота днес, е че науката събира знание по-бързо отколкото обществото събира мъдрост.”А.Азимов

След 14 октомври тази година можем да се похвалим, че вече живеем в бъдещето. В бъдещето хората предават картина на живо от ръба на космоса в HD качество. В бъдещето мечтите не са равни на скъпа кола, а на изпреварване на звука. Бъдещето (за съжаление) достигна до България само през монитора, защото българите още не сме готови да се преселим там, където мечта е равно на отваряне на капандурата и скачане от 39 000 метра... Всичко това се случи в името на една мечта.

Феликс скочи, а ние чувахме как диша. Няма такава технология! Феликс отвори капандурата, а ние видяхме планетата Земя във висококачествена картина. Преди да скочи Феликс каза на човеците: „Знам, че целият свят гледа в момента. И ми се иска  светът да можеше да види това, което виждам аз. Понякога трябва да се издигнеш наистина много на високо, за да разбереш колко си малък... А сега си отивам вкъщи.” 

Следва една малка крачка за човека и един голям скок за човечеството. Баумгартнер стана първият човек, който премина звуковата бариера само със скафандър. Мисията му беше изпълнена на 14 октомври 2012 г., когато той достигна рекордните 1342,8 km/h, падайки свободно 4 минути и 19 секунди. За тези, които не могат да си представят бързината на това чудо – все едно да стигнеш отвесно от София до Дупница за 259 секунди. Евала!

Разбира се, ден по-късно се намери човек, който да омаскари това величествено човешко постижение. Всъщност се появи българин. Наш Иван каза на света, че Баумгартнер е откраднал проекта за най-високия скок от балон от него. Бай Иван Трифонов обясни, че след многократни откази от спонсори (включително три отказа от Ред Бул), през 2005-а той се свързал с Феликс, за да му съдейства да спечели спонсорството на компанията. Баумгартнер му обещава, че ако намери одобрение от Ред Бул, ще го присъедини към екипа си, но не чува повече от него. Спонсорите на проекта отговориха на нашенските нападки така: „Идеята за скок и свободно падане от стратосферата е на повече от 50 години, и през годините на Ред Бул и Феликс Баумгартнер са получавали много различни проекти, включително този на господин Трифонов. Концепцията не беше убедителна и не е била доразвита”. Точка.

А мене малко ме е срам. Тъкмо се бях издигнал до нивото на човечеството и преживях скока от ръба на космоса заедно с Феликс и още няколко милиарда души, и пак се намери мой сънародник, който да ме приземи. Сетих се в какво сме най-добри ние – да завидим на онзи, който е сбъднал мечтата си и да опитаме да го омаскарим. Гениални сме ние с наш Иван в това да себеотнасяме световните постижения към персоналните си неуспехи. И да обвиняваме сбъднатите хора за това. Междувременно наш Иван не проумява защо той никога няма да бъде на мястото на великия американец Джо Китингър. Човекът, който преди 52 години скача от хелиев балон от около 30 000 метра и остава в свободно падане 4 минути и 36 секунди. Същият Джо, който координираше действията на Феликс със Земята. Наш Иван не можеше да седи на неговото място, защото имаше риск така да завиди, че Филикс е под светлините на прожекторите (а не негова милост) и да го остави в открития космос... завинаги.

Когато за пръв път чух за идеята за този извънземен скок, си казах: „тоя е самоубиец”. Когато видях техниката за 50 милиона евро; екипът; който приличаше на този на Аполо и Баумгартнер, който излъчваше цялата самоувереност на света, си казах: „тоя е велик”. Просто в тази комбинация нямаше как да не му се получи. И му се получи.

Няколко дни преди извънземния скок Феликс каза, че все още има предизвикателства и че не бива да се отказваме, а да се изправяме срещу тях. С бай Иван слушаме и изпълняваме. Предизвикателство пред нас, българите тепърва би било да аргументираме колко пари са хвърлени на вятъра (а именно – 50 мил. евро!), за да се изфука някакъв ариец, вместо да нахранят с тия милиони всички български пенсионери. Или пък да докажем, че всичко е било монтаж по холивудски и никой от никъде не е скачал (понеже минута след приземяването излъчиха монтиран клип с най-вълнуващите кадри от подготовката и скока)... Мечти имали, пари хвърлили, в името на прогреса го правели. Вятър работа – питайте наш Иван от Виена – от ще ви каже как стоят нещата. Той ще ви докаже, че Господ е българин и всеки, който не работи с него, работи срещу него. Туй то – в България не сме свикнали да скачаме, по-добре умеем да падаме.

/via Карбовски@lentata.com
//снимка technews.bg

вторник, 9 октомври 2012 г.

Пушачите са номер едно!!!


Пушенето е физиологически необходим за организма на човек процес. Никотинът убива 36 вида микроби, като от тях 8 са вредни. Под действието на никотина първи загиват старите и слаби мозъчни клетки. Смолистите вещества, които се отлагат при пушенето по вътрешните стени на белия дроб затрудняват достъпа на въздух до алвеолите с което принуждават организма да увеличи благотворно притока на кръв в белия дроб.
Без пушене аналогичен ефект може да се получи само с интензивни занимания със спорт и сложни дихателни упражнения. Сам по себе си процеса на всмукване на дима и особено пушаческата кашлица се явяват естествена и необходима дихателна гимнастика.
Непушачът преждевременно износва своят организъм, работейки без почивка за цигара. А никотинът убива конят в човека. Паленето на цигара помага в профилактиката на сериозните психически разстройства. Пушещите се отвличат от производствените проблеми, шегуват се и се забавляват. Всяка усмивка продължава живота на човека с минута, а всяка цигара го съкращава с 3 минути. Тоест за всяка изпушена цигара, ако се усмихне човек 3 пъти и митическата вреда от никотина ще спадне на нула. Освен това временният недостиг на кислород, по време на пушенето кара мозъка след изпушването на цигарата да работи с удвоена ефективност. Това естествено не важи за непушачите, чиито мислителни способности намаляват експоненциално заради монотонната работа и кислородното пренасищане.
Пушачът сам си избира да пуши, като при това изпробва различни сортове цигари, пури, пособия като лули и мундущуци, сортове тютюн. Непушачите се лишават от всички тези познания и емоции с което ощетяват своят вътрешен мир.
Как да се пуши – това е много важен въпрос. Ако около пушачът се вихрят кълба от дим – то пуши дилетант, хвърляш на въздуха ценен материал. Истинският пушач дълбоко вдишва димът и дълго го задържа в дробовете си, където поема всички ароматни компоненти. Такъв човек е екологически по-безвреден от непушачите, защото употребява по-малко кислород.
Пушачът е по-пригоден за оцеляване в екстремни условия. В джобът му винаги ще се намери кибрит или запалка за палене на огън или за осветяване на пещера. При пушачът няма проблеми да заговори някой или да се запознае. Само трябва да му поиска огънче, държейки незапалена цигара в ръка. Тази терапия се препоръчва на силно стеснителни хора, които не могат да заговорят момиче в дискотеката. Да не забравяме, че момиче, гледайки един пушач как дърпа от цигарата си, го оприличава на смучещо биберон бебе на подсъзнателно ниво. И затова мъжете пушачи имат такъв успех сред жените. Обратното – мъж гледайки пушеща жена си прави същата аналогия, но с друг физиологичен смисъл.
Волевите качества на пушачите достигат необичайно високо ниво, особено в периодите им на отказване на пушенето. А непушачите никога са нямали волята да започнат да пушат, да кажем на 45 годишна възраст.
И в заключение – ако попитате някой – „Да имате да ми дадете два лева?” със сигурност ще получите отрицателен отговор, докато на въпрос „Да имате една цигара?” със сигурност ще получите и цигара и разговор по темата.'

понеделник, 17 септември 2012 г.

Особености на лошия български филм




Помните ли времената, в които български филми стъпваха в кината по-рядко, отколкото Ахмед Доган в парламента? В края на 90-те да чуеш "нашенски" диалог в тъмния салон си беше екзотика, звучеше странно. И то не само защото звукът бе отвратителен, а актьорите си мислеха, че театралното декламиране ще ги превърне в софийски вариант на Лоурънс Оливие или Орсън Уелс. 
Просто като зрители бяхме отвикнали да гледаме българско кино на кино. Малкото заглавия, които излизаха по това време, бяха в състояние да накарат всяка локва да се чувства океан, а всяко дърво - гумено. "За да има хубави филми, производството трябва да се увеличи. Дайте пари!", е стандартната мантра в такива случаи.
Производството се увеличи. Но сега няма да се занимаваме с хубави филми. Гръмовното говорене за "новата българска вълна" и "страхотните родни хитове, покорили чуждестранни фестивали и пленили колективното въображение на зажаднялата за българска култура нация", придоби леко притеснителен, почти сектантски маниер. От гилдията бяха готови да определят всеки, дръзнал да критикува български филм, за комплексиран интелектуален фашист, слуга на сатаната, който мрази всичко мило и родно, кльопа холивудски буламачи и пречи на младите ни таланти и прославените ветерани да се развиват и да създават своите шедьоври. Точно това ще направим сега. Защото в последните години "младите таланти" и "прославените ветерани" създадоха някои от най-бездарните, претенциозни, кухи, деривативни и отчайващо жалки опити за кино. И е редно всеки нормален почитател на това изкуство да ги посочи с пръст. Така че слагайте садо-мазо екипа и се пригответе за спускане в потискащия аудиовизуален ад на новата българска филмова агония. 
Най-актуалният акт на насилие срещу седмото изкуство е премиерната пародия "Пистолет, куфар и три смърдящи варела". Лошо замислен, грозно заснет, нелепо нарязан опит за имитация на "Две димящи дула" и "Гепи". "Неее, не имитация, а пародия", се застраховат авторите. Но самите "дула" на Гай Ричи се гаврят с жанровите конвенции на гангстерския филм. А "Пистолет, куфар..." се гаври с добрия вкус. Фабулата е буквално взета от "Две димящи дула", а заглавието явно е опит да се трупа популярност на чужд гръб. Все едно някой да си присвои историята и героите на "Боен клуб", но да кръсти филма "Шамарен клуб" и действието да се развива в "Люлин". Няма тук такива концепции като авторски права, интелектуална собственост, има само гепване. Наготово и нагло. В "Пистолет, куфар.." и 98 смърдящи минути има цели сцени, които са опит за копиране едно към едно на "Две димящи дула" и "Гепи", но заснемането и монтажът са безпрецедентно лоши. Дори плагиатството е трудна задача за режисьора и сценарист Георги Костов. Някакви епизоди започват отникъде и свършват без логическа, драматургична аргументация, образи се появяват без причина и после ги няма. Има особено абсурден опит за паралелно повествование, а осветлението и звукът са като за аматьорско клипче в YouTube, в което дете е снимало търчащото си куче с телефон. 
Друг филм, който е чужд на качеството, е излезлият преди няколко месеца "романтично-приключенски екшън" "Чужденецът". Режисьорът Ники Илиев се опитва да разкаже една емоционално ангажираща история за културен шок и неочаквана любов, в която девойките от затънтени патриархални села сякаш са изскочили от фотосесия за евтино модно списание. Сценарият е плосък и предвидим, заснемането е пешеходно, но най-дразнещ е опитът на актьорите да говорят меко и провинциално. Героите започват изреченията на книжовен/театрален български и по средата пускат по някоя и друга дума на диалект. Автентичността в "Чужденецът" е като почтеността в наркотрафика - липсва. 
Ефектът на много лоша дрога постига и гледането на "Лов на дребни хищници". Поредната "преходна" история за бунтуващи се досадни младежи, за кахърни мутри и за корави копелета, прецакани от времето и системата. Има кич, има секс, има стрелба, има цветя, има отмъщеине. Но няма кино. 
Този "лов на заблудени зрители" е получил и субсидия от Националния филмов център. Както и извращения като "Козелът" на известния режисьор Георги Дюлгеров. 
Бергман, Фелини, Уди Алън и много други истински творци открито говорят за своите провали и за това къде и как са сбъркали. Но не и българските "гении". Те са безгрешни, проблемът е в зрителите, в парите, в Холивуд и в световната конспирация. Още не съм чул Дюлгеров да се е извинил на публиката за "Козелът" или пък Иван Ничев да се е разкаял за "Деца от восък" - отвратителна гавра с шедьовъра на Фриц Ланг "М". Тъпо е да си мълчиш, след като вземеш пари от държавата и направиш потресаващ провал. А още по-тъпо е да искаш твоите приятели и колеги в художествената комисия отново да ти гласуват доверие на следващата сесия за раздаване на кинти за "кино". Но пък хей, другия път ти ще си в комисията, а те ще имат проект. 
Продължаваме с каталога на лошите филми, които се забравят още по време на финалните надписи - "Моето мъничко нищо" (подходящо заглавие), "Още нещо за любовта", "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа", "Сбогом, мамо"... И, разбира се, документалният кошмар "Димитровград - град на мечти". Как може да имаш две толкова сочни, плачещи за сатира теми като социализма и чалгата и да направиш подобен сухар. 
Всъщност може. И трябва. За да е забавно за нас, "хейтърите". Но за българското кино - или добро, или истината.

//снимка: “Пистолет, куфар и три смърдящи варела”


петък, 14 септември 2012 г.

Морала или Закона?

Тези дни във социалната мрежа Фейсбук, упорито се върти историята на иконописеца Йордан Опиц, като същата е на път да се превърне в масова истерия (Защо ли ми напомня за "пиянството на един народ). Какво обаче се е случило всъщност? 
На 5 февруари 2007 г. "наркоманите" Мариан и Владимир влезли в кооперация на столичната ул. "Чаталджа", за да крадат. Опиц и съседи заключили външната врата, за да не избягат. Те обаче се пробвали през прозореца на площадката на първия етаж. Тогава се стигнало до стрелбата. Мариан успява да избяга ранен, но умира на път за болницата. На първа инстанция Опиц получава 10-годишна присъда, после апелативният съд я намалява на 7 г. Признат е за виновен по чл.115 - умишлено убийство. "Съмнителното им поведение не е давало основание на подсъдимия да провежда граждански арест с оглед защита на нечии интереси, каквито не са били поставени в риск, нито да използва пистолет, за да посрещне съпротивата на дееца"*, сочи съдът. Той приема, че има противоречие между Опиц и свидетелите за това дали Мариан е държал отвертка. До тук добре, обаче случаят се оказва не чак толкова елементарен, той наистина е извършил престъпление... решението на съда е правилно и съобразено със закона. По- скоро проблемът е морален...

Потресен съм обаче от факта че толкова българи се подвеждат по коментарите в пресата и в преекспонирането на случая и са готови да защиават един доказан убиец. Осъзнавате ли че се подвеждате по това кой какъв е по принцип в обществото, и доколко е полезен за него? Единия бил иконописец, другия бил наркоман. И какво от това?!? Той и хитлер така е избивал болните, недъгавите, евреите..., преценявал ги е по това какави са в обществото. Наистина ли искате да живеете в държава в която се толерират убийството като саморазправа с крадците?!? Как можете да бъдете сигурни че утре някой достоен и честен човек неудобен на сивата икономика няма да бъде разстрелян с оправданието че е наркоман или крадец какъвто не е... без съд и присъда... наистина ли искате да живеете в държава в която някой може да ви задържи в мазето си, което си е незаконно задържане и граничи с престъпление, ако кражбата не се установи и когато се опитате да избягате защото няма право да ви задържа, да ви разстреля спокоен че вероятно ще бъде оправдан - все пак всеки е свободен и невинен до доказване на противното акос те забравили. Прави чест на съда че не се е повлиял от общественото положение на убиеца и жертвата и е преценил конкретните обстоятелства. Осъзнавате ли че такива акции са камъни хвърлени по правата на човека и по демокрацията защото насаждат толерантност към саморазправа и незачитане на човешкия живот. Осъзнавате ли че такива акции за защита на убийци проправят път към диктатура и беззаконие, защото ако се допусне такава саморазправа дори към престъпници, утре същото ще се допусне и към неудобните и тогава в опасност ще бъде цялото общество. Срамувам се да чета как толкова хора са склонни да жертват демокрацията, върховенството на закона и човешки живот за някакава имагинерна, по - голяма сигурност за жалките си притежания... 

*ТУК можете да видите и присъдата на ВКС

сряда, 5 септември 2012 г.

Мисли различно! (Think different*)

Вдигам тост за лудите. Саможивите. Бунтовниците. Размирниците. Тези, които не са на мястото си. Тези, които виждат нещата различно.Те не държат на правилата. И нямат уважение към съществуващото положение. Може да ги цитирате, да сте в разрез с тях, да ги възхвалявате или да ги очерните. Може би единственото нещо свързано с тях, което не можете да направите е да ги пренебрегнете. Защото те променят нещата. Те създават. Те си представят. Те лекуват. Те изледват. Те творят. Те вдъхновяват. Те тикат човешкия род напред. Може би те трябва да са луди? Дали можеш да се взреш в празно платно и да видиш произведение на изкуството? Или пък да седиш в тишината и да чуеш никога неписана песен? или да се втренчиш в червена планета и да видиш лаборатория на колела? Докато някои виждат лудите в тях, ние виждаме гениите. Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, обикновенно са тези, които го правят...

"Think Different" е рекламен слоган на Apple Computer създаден през 1997 от рекламна агенция TBWA\Chiat\Day.

понеделник, 20 август 2012 г.

Вчерашни кифли



В ритуалните общества е почти невъзможно да станеш истински мъж. Посвещаването в мъжественост е свързано с мъчения, които в племето самбия в Нова Гвинея например почват след първите седем с внезапното отнемане на момчетата от майките им под звуците на инструменти, подобни на флейти. Водят ги в гората и три дни ги бият с камшици, с идеята, че разцепването на кожата стимулира растежа. Жулят ги с коприва и разбиват носовете им, за да предизвикат кръвотечение и да ги "освободят от женските течности", които им пречат да се развиват. На третия ден им разкриват тайната на флейтите със заплахата, че ще ги умъртвят, ако я издадат на жените - убеждават ги, че ако не се отделят от тях, няма да станат мъже...   

Проповядването на качественото различие между двата пола побърква историчките-феминистки. През 60-те и 70-те те се изхвърлят с примери от други векове и култури, за да разбият твърденията, че жените са по-слаби, по-пасивни, по-малко продуктивни в работата, по-малко рационални и по-емоционални от мъжете. Ако тези застарели госпожици обаче използват България като емпиричен терен, за да проверят, докъде е стигнало предефинирането на ролята на жената, ще се изумят от изтърканите трендове в джендър стереотипите.

Новите момичета ги заковават на мястото им, запазвайки позицията на по-слабите. Те имат страхотен план за живота си - да си говорят за ползата и вредата от солариума, докато си чакат предплатената порция със сьомга. И един ден да родят. Разбира се - от любов.


Застрахована и със съвършени амортисьори за дълъг експлоатационен срок.

Ако у нас липсват ритуали за посвещаване в мъжественост, заради статуквото, че да си мъж означава да си автоматично споен с понятието власт доста преди жената, антиритуалите за посвещаване в "женственост" изобилстват. Един от тях нахлу с чалга културата в средата на 90-те и пропагандира жената, че може да влезе през VIP портала на живота само ако заслепи охраната от ъгъла на долната пряка. Крачейки на отвертки, в ъпгрейднат комбинезон и с приповдигнати цици, за които би трябвало да й е резервирано и съседното сепаре...

Очакваше се момичетата, които чукнаха пълнолетие с влизането на България в ЕС, да са укротили анархичната представа за стил и поведение предвид честите sex cost екскурзии до Милано. Достатъчно е обаче да направиш един среднощен рисърч по заведенията с чалга плейлист, за да видиш как са готови да увиснат на диско боловете и да ексхибиционират, за да привлекат погледите на мъжете със състоятелен аутфит. Или за да ги забележи някой, който да ги доразсъблече за фотосесия в еротично списание. Знаят, че това моментално вдига цената на пазара на мьжко-женския обмен на блага и бъдещите им гаджета ще са още по-щедри.

"Щедър" е основната дума в речника на новите момичета, като обикновено служи за обяснение на "достоен". Останалите категории аспекти на понятието достоен са "свръхреализиран, свръхосигурен и свръхумен, за да има какво да се научи от него"... 50 години след втората вълна на феминизма момичетата може и да чували за Питагор, но не са чували за Хипатия - обясняват си мъжа само като някой, който ги превъзхожда във всичко, а силните жени с осанка на лидери са вещици от легендите.

Толерират идеологията, оправдаваща мъжкото величие, защото знаят, че поддържащата роля изисква по-малко отговорност към проекта връзка и въобще към проекта живот.

Чалга системата - с цялото й хирургично изопачаване и на визията, и на емоциите - създаде една контравселена спрямо феминизма в добрия му смисъл на партньорско съществуване с мъжете. В нея жените перфектно играят заемащите второстепенно значение, удовлетворени, че живеят в свят, в който получават възнаграждение за сексуалното си присъствие. Тази контравселена възпроизвежда модела, в който не си отваряш краката за по-малко от уикенд в Солун. И следва логиката, че стереотипът за силния мъж действа чрез стереотипа за слабата жена.

Новите момичета се самодискриминират в името на финансовото наметало, с което ще ги покрие принцът с кайена. Мечтаят си да играят във филма "Ела, завържи ме" - особено ако от шлосер (водопроводчик, зидар), накрая главният герой се окаже отегчен бизнесмен... Така ако в поразклатената мъжка идентичност мъжествеността вече не е даденост, а качествена категория, то женкостта си остава съмнение за някакви по-сложни умения от тези, с които да оцеляваш охолно.   

Не че новите момичета са изпразнени от съдържание, алчни за парите на гаджето си кифли. Би било прекалено крайно. Те учат. Избират свободен университет, специалност със свободно звучене и заявяват, че са заети с развитието на личността си. Вярват, че мъжът се възбужда от всички гърди и може да го задържи само внушението, че под техните има талант - ако не за певица, поне за стилистка, водеща или астроложка. Това е вътрешния аспект на печелившия план. Външният все така се гради върху класическия женски образец напоследък - преди диплома, да получиш чалга удостоверение за сексапил.

/via www.webcafe.bg
снимка http://www.razkritia.com

вторник, 31 юли 2012 г.

След Бузлуджа: майка плаче – грамофон свири

На социалистическия събор на Бузлуджа бе издигнат плакат: „Върнете ни социализма”. Хит бяха и фанелките с надпис „СССР”. Хиляди се опияняваха от мечтата тези две неща да се материализират. Тоест, животът да се върне двайсетина и нещо години назад. Лидерът на БСП и кандидат за лидер на европейските социалисти Сергей Станишев заяви в тази връзка, че партията ще се бори за властта, ще върне справедливостта и ще построи социално общество. Ръкопляскаха му много и скандираха след него: „О-став-ка”. Отнасяше се за ГЕРБ и Бойко Борисов. Върнете ни социализма. Рефренът бе подет и повтарян от близо 40 000 души, изкачили заветния връх. Вероятно още толкова са го повтаряли пред телевизора, гледайки репортажите от почервенялата горска поляна. Може и да не им се иска на останалте партии да признаят на глас, но без БСП в близките годни няма да минем. Може тази партия да се топи, може да старее, но не умира. В интерес на истината забелязват се и доста млади попълнения в социалистическите редици.
Нека приемем, че теорията на британския писател сър Хърбърт Уелс за машина на времето се материализирана след събора на Бузлуджа. Събуждаме се една сутрин и през прозореца на панелката ни в столичния ж.к. „Люлин” трета част виждаме добрата стара социалистическа реалност. Ако погледнем още по-нататък, зад хоризонта, ще видим че „пред нас са блеснали житата, окъпани от топъл дъжд”...
ПЛЮСОВЕ
В блоковете ударно жънат съветски комбайни „Нива”. В близката фурна хляб „Добруджа” се продава за 35 стотинки. Има още бял и типов по 15 ст. Друг хляб няма, но на кого му е и нужен. В гастронома водка „Столичная” се продава за 1,79 лв (по цени от 70-те години). Има също водка „Търговище” с чер етикет, коняк „Плиска” и бренди „Поморие”. От рафта се усмихва и любимата на българския народ гроздова. Друго няма, но и на кого му е нужно. Бирата е „светло” и струва около 30 стотинки. Е, няма във всеки магазин, но който е упорит или има познат магазинер, ще намери. Таксата за детска градина е 35 лева. Доста добра цена при средна заплата през 80-те години от 175 лева. Парното за двустаен също е около 35 лева на месец. 35 лева струват и дънките на черно (в магазините такава упадъчна капиталистическа стока не се продава), но на кого са му потрябвали дънки по време на социализма?
НЯКОИ МИНУСИ

По кафенетата, доколкото ги има, няма безработни младежи. Няма и наркомани по градинките и входовете на блоковете. Младите при социализма са на средношколски бригади. Или на пионерски лагери в Галата, Обзор, Равда, Орешака, Сливек и др. Най-заслужилите пионери са в международния лагер в Артек, Съветския съюз.
Селяните по онова време се трудят в ТКЗС и Аграрно-промишлени комплекси, а думата фермер се свързва със загниващия капитализъм и американския империализъм. Дневната надница е около 2,50 – 3,00 лв. Здравеопазването е безплатно. Доматите са 15 ст. килото. Вифлите – 10 ст. Героите на социалистическия труд ги изпращат на безплатни екскурзии в Съветския съюз, откъдето се връщат с чисто нови шевни машини, прахосмукачки „Ракета” и автоматични писалки „Союз”. Армията ни е 120 000 души, член е на Варшавския договор и е готова за война с Турция и Гърция взети заедно. Образованието също е безплатно. В жеги като сегашните се разхлаждаш със сайдер и алтай - българският отговор на Кока кола и Пепси. С Кока кола американските войници се напиват като свине...
Всичко това е така. Но... Има и едно досадно „но”, което няма как да бъде избягнато. По онова време за кола се чакаше 12-15 години. Можеш да избираш между „Москвич”, „Жигули” („Лада”), „Запорожец” и чат-пат „Шкода”, „Вартбург” и „Трабант”. Да ти ремонтират колата в сервиз трябва да даваш бакшиш или някой от монтьорите да ти е братовчед. Иначе чакаш с дни и седмици. В месарницата ти дават свястна мръвка ако касапинът ти е роднина или му бутнеш нещо отгоре. Иначе кило месо съдържа задължително 200-300 грама сланина, кокали и четина. Луканка се яде по празници. Бензинът е с купони. Имаш право на 20 л месечно. Държавните коли и камиони карат с оцветен бензин, за да не въртят далавери. Далавери обаче се въртят и милиционерите спират частни коли по пътищата, за да им проверяват бензина в резервоара. Ако си сипал държавно гориво ти взимат книжката и отиваш на съд. На бензиностанциите се чака с часове, понякога с дни. Не можеш да пътуваш в капиталистически страни освен с редки екскурзии на Балкантурист. Във всяка група има човек от Държавна сигурност, за да следи някой да не избяга на Запад. Който все пак успее да избяга е обявяван за предател и невъзрвращенец, а семейството и роднините му са подлагани на редица ограничания, а в някои случаи и на репресии. Полагат ти се 30 долара при излизане от България. За соцстраните – 30 лв. в съответната валута. В страната съществуват само две партии – БКП и Земеделски народен съюз. В БКП членуват над 800 000 души.
За цветен телевизор се чака на опашка и ти дават номерче. Предлагат се български „Велико Търново” и „София”, както и съветските „Електрон”, „Огоньок” и „Юност”. Излъчват се две национални програми, а в петък се излъчва съветска телевизия.  За жилище също се чака, събираш и лихвоточки. Банани и портокали се продават само около Нова година в т.нар. „свободни магазини”.Западни стоки се доставят само „на черно”, включително и лекарства. След завършване на висше образование всеки абсолвент подлежи на задължително разпределение. В София съществува режим на софийското жителство, бе което нямаш право да живееш в столицата. Можеш да придобиеш жителство, ако се омъжиш/ожениш за софиянец. Също ако си особено ценен кадър и си на работа в ЦК на БКП. Също и ако работиш в градския транспорт и строителството поне 10 години.
Нямаш право да говориш и пишеш срещу БКП и нейната политика. За политически вицове можеш да попаднеш дори в затвора.
Оттук нататък всеки може да преценява сам.
НЯКОЛКО ЖОКЕРА ЗА КОЛЕБАЕЩИТЕ СЕ
Сергей Станишев на Бузлуджа, 2012 г.:
Тези, които днес са на власт трябва да знаят и всички пътища да затворят, пак ще стигнем на Бузлуджа на тази дата. Никой не може да ни спре. Събираме се на тази историческа поляна да сверим нашия часовник с това, което се случва в България и да почерпим сили, вяра, мъдрост и енергия за бъдещето. Всички разбираме, че имаме срещу себе си арогантна, безхаберна, власт, която ще направи всичко възможно без да има доверието на българите пак да ги командва. Чака ни трудна година. Срещу нас ще бъде използвано всичко - власт, страх, лъжи, компромати, пари, всичко и трябва да сме готови за това. Защото това е лицето на ГЕРБ, те са разбойници облечени във власт, но ние имаме визия, която не е партийна, визия, която е национална, която е отговорност пред държавата, трябва да ги свалим от власт.
Др. Тодор Живков за социалистическия прогрес на Народна Република България и СССР на национално съвещание на актива през 1987 година:
Съветският съюз надмина САЩ по производство десетки пъти. СССР надмина САЩ с пъти в областта на културата и образованието. От изостанала аграрна страна НРБ се превърна в процъвтяваща социалистическа страна. До края на 80-те години ще бъдем далеч напред пред капиталистически страни като Франция, Англия и ГФР. Необходимо е само да продължим борбата за увеличаване на асортимента на стоките. Вече произвеждаме тенджери, телевизори, печки, грамофони, котлони, обуща, мебели. Лозунгът трябва да бъде: „Високо качество, богат асортимент и ниска себестойност”. Увлечени по бита обаче не бива да питъпяваме нашата революционна бдителност. Фашистите, капиталистите, класовия враг не спи. Той излиза от леговището си и иска да трови светлия ни строй. Няма да стане, ще им противопоставим нашата революционна бдителност и Народната милиция! Връщане назад не може да има. Ще ги превъзпитаме по трудов път. Класовата борба се разраства и който не върви по указания път, ще му намерим мястото. Няма да позволим на никой да пречи на ръзвития социализъм, който вече изграждаме и на който всички се радват. Особена грижа в това отношение трябва да обърнем на децата, другари.
Групата Pink Floyd
ТУХЛА В СТЕНАТА - 1
Татко ми далеч замина,
Имам спомен- като млад
Някъде в албума сниман.
Татко бе, какво ми завеща? 
А бе, татко, кво ми завеща?
Май че само една тухла в стена.
Остави само една тухла в стена. 
ТУХЛА В СТЕНАТА - 2
Стига с вашето учение,
Стига с вашия контрол!
И без сарказъм във класа!
Стига вече произвол!
Хей, даскал, остави децата!
Ти си друга ръбата тухла в стената.
Ти си друга ръбата тухла в стената. 
ТУХЛА В СТЕНАТА - 3
Не ща ръцете ви крепителни,
Нито хапчета успокоителни.
Прочетох онзи надпис на стената
И нямам друго вече във главата.
Не искам нищо друго в тишината.
Всичко е само една тухла в стена.
И всички вие, братя, сте тухли в стената. 
(Превод: Христина Кочемидова)
Ще припомня само, че в годините на прехода, навъртяха се вече 22, имаше няколко социалистически правителства. Две бяха с премиер Андрей Луканов и ни осигуриха т.нар. „луканова зима”, когато за хляб и мляко се чакаше по цяла нощ. Социалисти министри имаше също в кабинетите „Попов” и „Беров”. Министри социалисти имаше и в кабинета „Сакскобурготски”. Социалистическо бе и правителството на Жан Виденов (тогава се случиха зърнената криза и банковиет фалити). Тройната коалиция бе доминирана от БСП, а премиер бе Сергей Станишев. През всичките тези години на социалистическо управление е могла да се случи социалната държава, за която говори Станишев на Бузлуджа. Включително можеше да е построена и тъй желаната от БСП АЕЦ – Белене. Но не се случиха. 40 000 на Бузлуджа не попитаха защо. Тяхно право.
Изборът трябва да направи всеки за себе си, но да не забравя и децата, и внуците си. Добре е да може да ги погледне след това в очите.
Севт Трети, Тракийски цар
П.П. Някога, когато управлявах, не знаехме що е социализъм и има ли той почва у нанс. Но и тогава се намираха вражески елементи. Имахме си обаче методи за превъзпитаване. Едни се оправяха, но някои не издържаха... За последните нямаше никакво значение дали здравеопазването е безплатно или зависи от здравна каса. Нямаше и проблем с лекарствата, щото си беряхме билките в гората. Няма обаче билка за отрязана глава, от мен да го знаете. Чудя се само младият полутрак и полуукраинец Станишев на какво вика „социална държава”. На такава, в която командват социалистите или която е пълна със социално слаби. Защото ми се струва, че в неговата свита има главно социално силни. Дано тези 40 000 траки, които са били на Бузлуджа, да знаят какво искат. Доколкото знам единствените останали социалистически страни в света са Северна Корея и Куба. Понякога мечтите се сбъдват и тогава става: майка плаче – грамофон свири...

/via frognews