четвъртък, 20 декември 2012 г.

ПрОсти ми, българино (Писмо до президента ПлевнАлиев)


Попаднахме на една група в  Facebook с име „Отказвам се от българското си гражданство!!!” Това е  група, обединяваща няколко гневни сънародници, противящи се срещу политиката в България. Опитахме няколкократно да се свържем с тях, за да разберем истинските мотиви за това им желание,  за да разберем в конкретика, подбудите за искането им. Отговорите им бяха лаконично глупави: „не ми харесва”, „анти-демократичната политика”, „не ми харесва съдебната система”. На въпроса ЗАЩО аргументиран отговор така и нямаше. Според един е дълго за разказване, а според друг – обяснение просто липсва.

Иначе, членовете на групата „Отказвам се от българското си гражданство!!!” пишат писма до президента ПлевнАлиев, а до българските медии, пишат и заЕвления. С цялото ми уважение към правото на избор на всеки човек и с убеждението ми, че този избор трябва да се уважава - се присъединявам към молбите им и се обръщам към президента на Република България, премиера и към всички останали властимащи у нас, които могат да се разпореждат, ако не с животите ни, то поне с гражданството ни.

Уважаеми Господа,
 Моля Ви, отнемете гражданство на тези хора. Те го заслужават - не само заради правото им на личен избор, но и заради неграмотността им, пълната липса на знание на български книжовен език, заради  многобройните им правописни, пунктуационни и граматически грешки. И най-вече заради наглостта да псуват страната, която ги храни, докато те дори не говорят езика й.

Публикуваме без редакция „официалните документи” до официалните институции, които са  написали членовете на Facebook групата „Отказвам се от българското си гражданство!!!”  :

                                                                          Позиция!!
До Президента на Р. България,Министерския съвет,Парламента на Р. България,до Българските медии. .......Ние гражданите на България,искаме незабавна оставка на кабинета на Бойко Борисов и Президента Плевналиев,както и незабавни избори за нови такива,но не такива който са участвали в до сегашния политически живот а избори за нови хора от народа.Ако не бъде изпълнено искането ни като български граждани с права на избор,ще започнем масово доброволно отказване от българското гражданство,като протест че не може да сме граждани на една държава където сме и ние,и не ни се уважават правата и интересите ни!Не можем да сме ваши граждани след като не ви искаме!

Декларация ........До Г-н Президента на Република България,До Комисията за правата на човека в ЕП,До Правата на човека-Страсбург. Г-н Плевналиев, Ние като български емигранти желаем да се откажем от българското си гражданство,и по такъв начин да бъдем признати за политически емигранти.Като се позоваваме на чл.15 от Правата на човека и на чл.25 (6) от Конституцията на Република България.Повечето от нас са напуснали родината си поради несъгласие с ново създаваща се политическа олигархия. Първо,не ни се предоставя възможност да даваме вота си за политическия живот в България,с което са ни нарушени права по чл26 (1) от Конституцията. Второ,малкото консулства,тези които функционират (защото са недостатъчно),не извършват прецизно необходимите услуги.Обслужването е на ниско ниво.Като пример:Издаване на паспорт,срока е минимум половин година,а заплащането за него е двойно.Не се издават никакви други лични документи (акт за раждане,свидетелство за съдимост и свидетелство за гражданско състояние). Трето,не сме съгласни със закони,който са създадени в наш ущърб и които противоречат на споразуменията с Европейския съюз.Като например за двойното здравно осигуряване.Това е закона влязъл в сила от 01.01.2010 год. Относно този закон по чл.40 ал 5 от ЗЗО,много от нас са изпратили необходимите документи в НАП (за което имаме необходими доказателства). В отговор на това,НАП продължава да ни води като длъжници.За България ние сме само едни безправни длъжници. В РЕЗЮМЕ: След толкова години нещата за нас не се подобряват,като граждани на България, а се влошават,което ни доведе до това решение.След като България не ни помага, а ни създава прецеденти в нашия живот и по такъв начин ни отежнява нашето нормално съществуване извън България,като ни нарушава човешките права,то тогава няма смисъл да се български граждани.Нашето решение е там където всеки от нас живее и работи да пледира за гражданство в съответната страна.


ЗАЕВЛЕНИЕ
До Г-н Президента на Република България,До Комисията за правата на човека в ЕП,До Правата на човека-Страсбург Г-н Плевналиев ,Ние като български емигранти желаем да се откажем от българското си гражданство,и по такъв начин да бъдем признати за политически емигранти.Като се позоваваме на чл.15 от Правата на човека и на чл.25 (6) от Конституцията на Република България.Повечето от нас са напуснали родината си поради несъгласие с ново създаваща се политическа олигархия.  Първо,не ни се предоставя възможност да даваме вота си за политическя живот в България,с което са ни нарушени права по чл26 (1) от Конституцията. Второ,малкото конулства,тези които функционират (защото са недостатъчно),не извършват прецизно необходимите услуги.Обслужването е на ниско ниво.Като пример:Издаване на паспорт,срока е минимум половин год
ина,а заплащането за него е двойно.Не се издават никакви други лични документи (акт за раждане,свидетелство за съдимост и свидетелство за гражданско състояние). Трето,не сме съгласни със закони,който са създадени в наш ущърб и които противоречат на споразуменията с Европейския съюз.Като например за двойното здравно осигуряване.Това е закона влязъл в сила от 01.01.2010 год.Относно този закон по чл.40 ал 5 от ЗЗО,много от нас са изпратили необходимите документи в НАП (за което имаме необходими докъзателства). В отговор на това,НАП продължава да ни води като длъжници.За България ние сме само едни безправни длъжници.  В РЕЗЮМЕ: Сед толкова години нещата за нас не се подобряват,като граждани на България, а се влошават,което ни доведе до това решение.След като България не ни помага, а ни създава прецеденти в нашия живот и по такъв начин ни отежнява нашето нормално съществуване извън България,като ни нарушава човешките права,то тогава няма смисъл да се бългаски граждани.Нашето решение е там където всеки от нас живее и работи да пледира за гражданство в съответната страна.
/via lentata.com

четвъртък, 13 декември 2012 г.

Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги, труповете - в клозета, а после на прасетата

- Г-н Дафинов, защо ви пратиха в лагера? 
  
- През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика - френски, английски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с чужденци. 
  
Можете да си представите в онези години колко чужденци от Западна Европа е имало у нас, но това се смяташе за страшно престъпление. 
  
Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч - това е лагерът. 
  
Взеха ме от вкъщи по етапен ред. 
  
Двама милиционери 
  
ме водеха с белезници 
  
5 км пеша 
  
от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г. 
  
Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на "кариерата на смъртта". 
  
- Какви бяха условията, храната? 
  
- Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена - от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с "кофража". Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз. Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба. 
  
Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за допълнително, тъй като гладът беше ужасен. 
  
Но след като станаха толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата. 
  
Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея. 
  
Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени между тях. По няколко дена чакаха да дойде една молотовка от Белене и да ги откара. 
  
Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и причината никой да не е получил тялото на роднина, защото щеше да стане ясно от какво са умрели. 
  
Официално причина 
  
за смъртта най-често 
  
бе "слънчев удар" 
  
дори посред зима 
  
На 200 м от помещенията имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време можеше евентуално да се измиеш. Нямаше никакви лекарства или медицинска помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха целите в рани от камъните. 
  
Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, за да си направи "хладилник". Това ставаше, като в голяма яма се подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо. 
  
Ледът се изрязва с брадви от 
  
Осъма на късове по 50-60 кг. 
  
Като носихме набегом леда, от притискането тялото направо замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите. 
  
На обекта работехме в кал. На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули - почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: "Ти защо не си изкарал нормата!" Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха да изкарат нормата. 
  
- А надзирателите? 
  
- Като пристигнах, ме предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му започна нечовешки бой с тояга. Учудваше се: "Как може да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!" Гогов, който беше шеф на лагерите и в Белене, беше невероятен простак и мъчител. Юлия Ръжгева ме е пребивала също. Викаше: "Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" 
  
- Тя е отговаряла за жените? 
  
- Да - в Ловеч имаше 200 жени и тя отговаряше за тях, но вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и 
  
изпитваше зверско садистично удоволствие 
  
Убила е лично поне 40 души. 
  
А имаше и бригадири, избрани от криминалния контингент. Всъщност те бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Началниците явно са знаели, че вършат нещо нередно, защото започнаха да вземат мерки да не излезне информация. Например един от най-големите убийци - бригадира Цветков, на чиято съвест лежат сигурно 200-300 убийства, го ликвидираха. Инсценираха, че е откраднал някакво месо от кухнята и го свалиха от длъжността бригадир. От страх да не му отмъстят останалите, той си сложи ръката под вагонетката. Вечерта, в спалното всички бяха настръхнали заради зверствата му. Направо щяха да го изядат. Помня как седи на пода в помещението със смачкана ръка и с измъчен глас ми казва: "Коленце, дай една цигарка, моля ти се." И аз му подхвърлих една цигара. На другия ден се хвърли от скалата на забоя и се самоуби. 
  
Трябваше да бъде ликвидиран, защото 
  
можеше да разкаже 
  
Но най-големият убиец беше един сакат циганин от Коньовица - Шахо. Беше толкова жесток, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. Него го освободиха чак накрая. Милиционерите прибраха Шахо, за да не говори. При закриването на лагера през май 1962 г. го пускат с още трима лагеристи. Качват ги на катафалката и ги карат до гарата в Левски. На път за София тримата се хващат и го хвърлят от влака, за да се претрепе, но той оцелял. После го скриха с измислена криминална присъда в Централния затвор и той там е умрял. Ако обаче беше попаднал на бивши лагерници, щяха да го нарежат на парчета. 
  
- Вие ли бяхте най-младият на кариерата? 
  
- Отначало да. След мен дойдоха още 7-8 момчета. Имаше един Емил Първанов, който живее във Виена от много отдавна. Беше пиколо в хотел "България" и беше на моите години. След това дойде един, който го убиха на втория ден и не помня името му. После едно момче с прякор Бриджитката - също на моята възраст. По-късно докараха и няколко ученици от Варна и Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от много аристократична варненска фамилия, но и него го ликвидираха на първия месец. Убиваха наред и възрастта нямаше значение. От младите 
  
Оцеляхме 
  
само 3 - 4-ма души 
  
Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш. 
  
- Вие как оцеляхте? 
  
- На шестия месец започнаха да прииждат хора от цяла България, дотогава бяхме 300-400 души. И бройката се увеличи на над 1000. В един момент започнаха по-младите да ни изкарват да работим на обекти в Ловеч. Строяхме градския съвет, стадиона, тухлена фабрика. Там също беше много опасно, защото имаше допир с цивилни и можеш да издадеш какво става в лагера. Между лагеристите имаше шпиони и се пазехме и от тях, но най-страшното беше, ако споделиш за режима в лагера с цивилен. Тогава още вечерта на проверката си ликвидиран. Все пак може би благодарение на този режим се куртулисах малко. 
  
- Защо лагерът се е наричал трудововъзпитателно общежитие? 
  
- На кариерата нормата бе 75 вагонетки камък. Пет души на забой трябва да я изпълним. Всъщност те повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са към 30 кубика. Отначало като най-млад аз бях вагонджия. Като се натовари вагонетката, трябва да се закара 500 м по наклона на една рампа и да се разтовари там, защото сутрин към 11 ч. се товареше 30-вагонен влак. 
  
- Как се стигна до закриването на лагера? 
  
- Малко хора знаят, че заслугата за това е на един от лагеристите. През 1961 г. докараха едно момче - Трайчо Сръбчето от Благоевград. Той се скри под един камион от тези, които ги товарехме, освен влака. Камионът спира преди покрития мост в Ловеч - "Понте Векио", както го наричахме, той се мушнал под него и така успява да избяга. Рискът беше много голям, защото всеки беглец 
  
го връщаха и след 
  
2 минути го няма 
  
А той успява да стигне в София и там разбил два магазина нарочно, за да го задържат. Казва на милиционерите: "Нищо не съм откраднал, но искам да ви разкажа за едно място." В ареста чупи една лъжица и я гълта. Закарват го в МВР болница. Тогава при него идват големците и генералите, противници на Мирчо Спасов - 3 - 4-ма души, между които и Борис Велчев от политбюро. И започва да разказва за целия режим и мизерия в лагера, че ако го върнат там, ще го убият. Въпреки това го подкарват обратно. В Плевенското етапно чупи и гълта втора лъжица. Влиза и там в болница и успява отново да даде някаква гласност за лагера. Накрая го връщат в лагера, но не пада и косъм от главата му. Може би два месеца по-късно, през октомври и ноември 1961 г., под давлението на Борис Велчев пристигна ревизията от ЦК. Един по един ни разпитваха близо месец. Бяхме жалка гледка, защото повече от половината бяхме с гноясали рани с червеи по гърбовете. Благодарение на този случай премахнаха и тоягите, и убийствените норми. Побоят спря, но още тогава ги скриха и Газдов, и Гогов, и Горанов. Назначиха началника на Белене - някакъв Александров ли, Николаев ли беше. След тази комисия направиха и имитация на лечебница с фелдшер от Варна, чиято работа всъщност беше да пише смъртните актове. 
  
- Кога ви освободиха? 
  
- През януари 1962 г. Беше ужасен студ, а проверката траеше по 3 часа. Извикаха: "Никола Дафинов пред строя!" Бях ужасен, помислих си: "Тези накрая ли са решили да ме ликвидират?" А те ми наредиха да се преоблека с цивилни дрехи и ме пуснаха. След това бях изселен в село Врани кон, Шуменско, за 6 години. После ме изселиха "завинаги" в село Светлен, Търговищко. 
  
- Срещнахте ли някои от мъчителите след 1989 г.? 
  
- Да - бригадира Благой Гайтанджиев-Благо Магарето. Той беше от Пловдив, виждахме се няколко пъти. След 10 ноември ми се обаждаше, явно се беше уплашил, че истината излиза на бял свят, и казваше: "Коле, ела да те видя, нали знаеш, с пръст не съм те пипал." Казвам му: "Не те ли е срам!" 
  
Бях при Лилко Йоцев през 1992 г. и уж ще се води някакво дело. Той ми казва: "Сега в кабинета ми ще дойде един човек да видиме дали ще го познаеш." И доведоха някакво 19-годишно момиче. "Познаваш ли я?" А то - дъщерята на Ръжгева, която приличала много на нея и на същите години, на които майка , когато беше в лагера. После доведоха и самата Ръжгева. Хвърлих се: "Помниш ли, мръснице, какво ни правеше, сега ще ти прегриза гърлото!" Лилко Йоцев стои и не се намеси, а тя отговаря: "Не е вярно, аз не те познавам." Правеше се на луда и на процеса. Мирчо Спасов, инициаторът, умря преди 23 години. Газдов, Гогов, Горанов също вече не са живи. Убийците умряха ненаказани. Покриха ги, имената им смениха даже. Уж имаше процес, но видите ли, не се намерили съдебни заседатели - полковници и генерали, тъй като подсъдмите били майори. Когато влязохме с Кольо Босия в Координационния съвет на СДС, мръсотията продължи. Баталов, председателят на Съюза на репресираните, беше от ДС и дори не го криеше. 
  
Доволен съм, че все пак успях да оглася истината Още през 1990 г. излязоха пространни интервюта с мен в "Шпигел" и "Либерасион" Участвах и в документалните филми - на Би Би Си и "Престъпленията на другарите" на Ана Петкова, които се гледаха по целия свят. Пак по това време благодарение на Цветан Тодоров и Виктор Пасков успяхме да издадем във Франция и "В името на народа" - книга за българските лагери по времето на комунизма. 
  
- От закриването на лагера изминаха 50 г. Какво мислите сега? 
  
- Надявам се, докато съм жив, наследниците на палачите да поискат прошка. Крайно време е да поискат извинение от народа. Лошото е, че през тези години никой не чу и не разбра за какво става дума, а това е истинското лице на комунизма. Нека да не се правят на ударени, със заповед на Тодор Живков се открива този лагер и имам документи, с които да го докажа. Именно той направи шеф на режима и най-големия изрод - Мирчо Спасов. 
  
Днес, когато социалистите сядат на европейски столове, искам да им кажа: "Разкажете кои сте и как без съд и присъда убиваха стотици с тояги." 
  
/via 168chasa.bg

понеделник, 5 ноември 2012 г.

Къде изчезнаха истинските жени в България?


Седиш с приятелките си и се вайкаш: “Казват, че истинските мъже не са изчезнали, а са при истинските жени. Добре де, аз съм истинска жена, защо тогава все не срещам принца?” Е, кукло, както би те посъветвал Иво Сиромахов, за какво ти е да чакаш принца, когато можеш да се задоволиш и с футболист! Защото, кукло, едно е да имаш цици, съвсем друго е да си истинска жена! Втората се отличава с това... Очарованието на истинската жена извира от маниерите й, а не от чантата и обувките! Истинската жена е жена от класа, а не с S-класа! Истинската жена винаги изглежда скъпо, независимо колко евтини са дрехите й! Истинската жена не е садист! Тя никога не би затворила малко кученце в дамската си чанта! Истинската жена знае, че истински мъж може да е колкото богаташът с вила в Индонезия, толкова и дюнерджията пред блока! Истинската жена знае също, че „мъжество” не се пише с шест нули отзад! Истинската жена никога, абсолютно никога не се пита къде е изчезнал истинският мъж, защото той най-вероятно спи в леглото й! Истинската жена не се пъне да бъде силна жена, защото осъзнава какво губене на време и усилия е това, когато отлично се справя да е просто Жена! Истинската жена не отделя часове от времето си, за да пише на шльокавица за достойнствата и качествата си във Facebook. Тя е наясно, че ако наистина ги притежава, те ще са очевадни, а не обясними! Още пък по-малко трудно четими! Истинската жена е убедена, че сексапилът не е оправдание за невежеството и неграмотността! Всъщност за нея сексапилът дори не е качество, а въпрос на гледна точка! Разликата между кифлата и истинската жена е, че първата е лоша китайска имитация на втората! С фабрични дефекти! И отново за разлика от кифлата, усмивката на истинската жена е красива, защото никога не увисва… от силикона! Уви, истинските жени в България са на изчезване! Ние ги убихме... в момента, в който ги провъзгласихме за „Пичове”!

/via beu.bg
//снимка newsmaker.bg

четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Голям скок за човечеството, малък резил за българина


„Най-тъжният аспект на живота днес, е че науката събира знание по-бързо отколкото обществото събира мъдрост.”А.Азимов

След 14 октомври тази година можем да се похвалим, че вече живеем в бъдещето. В бъдещето хората предават картина на живо от ръба на космоса в HD качество. В бъдещето мечтите не са равни на скъпа кола, а на изпреварване на звука. Бъдещето (за съжаление) достигна до България само през монитора, защото българите още не сме готови да се преселим там, където мечта е равно на отваряне на капандурата и скачане от 39 000 метра... Всичко това се случи в името на една мечта.

Феликс скочи, а ние чувахме как диша. Няма такава технология! Феликс отвори капандурата, а ние видяхме планетата Земя във висококачествена картина. Преди да скочи Феликс каза на човеците: „Знам, че целият свят гледа в момента. И ми се иска  светът да можеше да види това, което виждам аз. Понякога трябва да се издигнеш наистина много на високо, за да разбереш колко си малък... А сега си отивам вкъщи.” 

Следва една малка крачка за човека и един голям скок за човечеството. Баумгартнер стана първият човек, който премина звуковата бариера само със скафандър. Мисията му беше изпълнена на 14 октомври 2012 г., когато той достигна рекордните 1342,8 km/h, падайки свободно 4 минути и 19 секунди. За тези, които не могат да си представят бързината на това чудо – все едно да стигнеш отвесно от София до Дупница за 259 секунди. Евала!

Разбира се, ден по-късно се намери човек, който да омаскари това величествено човешко постижение. Всъщност се появи българин. Наш Иван каза на света, че Баумгартнер е откраднал проекта за най-високия скок от балон от него. Бай Иван Трифонов обясни, че след многократни откази от спонсори (включително три отказа от Ред Бул), през 2005-а той се свързал с Феликс, за да му съдейства да спечели спонсорството на компанията. Баумгартнер му обещава, че ако намери одобрение от Ред Бул, ще го присъедини към екипа си, но не чува повече от него. Спонсорите на проекта отговориха на нашенските нападки така: „Идеята за скок и свободно падане от стратосферата е на повече от 50 години, и през годините на Ред Бул и Феликс Баумгартнер са получавали много различни проекти, включително този на господин Трифонов. Концепцията не беше убедителна и не е била доразвита”. Точка.

А мене малко ме е срам. Тъкмо се бях издигнал до нивото на човечеството и преживях скока от ръба на космоса заедно с Феликс и още няколко милиарда души, и пак се намери мой сънародник, който да ме приземи. Сетих се в какво сме най-добри ние – да завидим на онзи, който е сбъднал мечтата си и да опитаме да го омаскарим. Гениални сме ние с наш Иван в това да себеотнасяме световните постижения към персоналните си неуспехи. И да обвиняваме сбъднатите хора за това. Междувременно наш Иван не проумява защо той никога няма да бъде на мястото на великия американец Джо Китингър. Човекът, който преди 52 години скача от хелиев балон от около 30 000 метра и остава в свободно падане 4 минути и 36 секунди. Същият Джо, който координираше действията на Феликс със Земята. Наш Иван не можеше да седи на неговото място, защото имаше риск така да завиди, че Филикс е под светлините на прожекторите (а не негова милост) и да го остави в открития космос... завинаги.

Когато за пръв път чух за идеята за този извънземен скок, си казах: „тоя е самоубиец”. Когато видях техниката за 50 милиона евро; екипът; който приличаше на този на Аполо и Баумгартнер, който излъчваше цялата самоувереност на света, си казах: „тоя е велик”. Просто в тази комбинация нямаше как да не му се получи. И му се получи.

Няколко дни преди извънземния скок Феликс каза, че все още има предизвикателства и че не бива да се отказваме, а да се изправяме срещу тях. С бай Иван слушаме и изпълняваме. Предизвикателство пред нас, българите тепърва би било да аргументираме колко пари са хвърлени на вятъра (а именно – 50 мил. евро!), за да се изфука някакъв ариец, вместо да нахранят с тия милиони всички български пенсионери. Или пък да докажем, че всичко е било монтаж по холивудски и никой от никъде не е скачал (понеже минута след приземяването излъчиха монтиран клип с най-вълнуващите кадри от подготовката и скока)... Мечти имали, пари хвърлили, в името на прогреса го правели. Вятър работа – питайте наш Иван от Виена – от ще ви каже как стоят нещата. Той ще ви докаже, че Господ е българин и всеки, който не работи с него, работи срещу него. Туй то – в България не сме свикнали да скачаме, по-добре умеем да падаме.

/via Карбовски@lentata.com
//снимка technews.bg

вторник, 9 октомври 2012 г.

Пушачите са номер едно!!!


Пушенето е физиологически необходим за организма на човек процес. Никотинът убива 36 вида микроби, като от тях 8 са вредни. Под действието на никотина първи загиват старите и слаби мозъчни клетки. Смолистите вещества, които се отлагат при пушенето по вътрешните стени на белия дроб затрудняват достъпа на въздух до алвеолите с което принуждават организма да увеличи благотворно притока на кръв в белия дроб.
Без пушене аналогичен ефект може да се получи само с интензивни занимания със спорт и сложни дихателни упражнения. Сам по себе си процеса на всмукване на дима и особено пушаческата кашлица се явяват естествена и необходима дихателна гимнастика.
Непушачът преждевременно износва своят организъм, работейки без почивка за цигара. А никотинът убива конят в човека. Паленето на цигара помага в профилактиката на сериозните психически разстройства. Пушещите се отвличат от производствените проблеми, шегуват се и се забавляват. Всяка усмивка продължава живота на човека с минута, а всяка цигара го съкращава с 3 минути. Тоест за всяка изпушена цигара, ако се усмихне човек 3 пъти и митическата вреда от никотина ще спадне на нула. Освен това временният недостиг на кислород, по време на пушенето кара мозъка след изпушването на цигарата да работи с удвоена ефективност. Това естествено не важи за непушачите, чиито мислителни способности намаляват експоненциално заради монотонната работа и кислородното пренасищане.
Пушачът сам си избира да пуши, като при това изпробва различни сортове цигари, пури, пособия като лули и мундущуци, сортове тютюн. Непушачите се лишават от всички тези познания и емоции с което ощетяват своят вътрешен мир.
Как да се пуши – това е много важен въпрос. Ако около пушачът се вихрят кълба от дим – то пуши дилетант, хвърляш на въздуха ценен материал. Истинският пушач дълбоко вдишва димът и дълго го задържа в дробовете си, където поема всички ароматни компоненти. Такъв човек е екологически по-безвреден от непушачите, защото употребява по-малко кислород.
Пушачът е по-пригоден за оцеляване в екстремни условия. В джобът му винаги ще се намери кибрит или запалка за палене на огън или за осветяване на пещера. При пушачът няма проблеми да заговори някой или да се запознае. Само трябва да му поиска огънче, държейки незапалена цигара в ръка. Тази терапия се препоръчва на силно стеснителни хора, които не могат да заговорят момиче в дискотеката. Да не забравяме, че момиче, гледайки един пушач как дърпа от цигарата си, го оприличава на смучещо биберон бебе на подсъзнателно ниво. И затова мъжете пушачи имат такъв успех сред жените. Обратното – мъж гледайки пушеща жена си прави същата аналогия, но с друг физиологичен смисъл.
Волевите качества на пушачите достигат необичайно високо ниво, особено в периодите им на отказване на пушенето. А непушачите никога са нямали волята да започнат да пушат, да кажем на 45 годишна възраст.
И в заключение – ако попитате някой – „Да имате да ми дадете два лева?” със сигурност ще получите отрицателен отговор, докато на въпрос „Да имате една цигара?” със сигурност ще получите и цигара и разговор по темата.'

понеделник, 17 септември 2012 г.

Особености на лошия български филм




Помните ли времената, в които български филми стъпваха в кината по-рядко, отколкото Ахмед Доган в парламента? В края на 90-те да чуеш "нашенски" диалог в тъмния салон си беше екзотика, звучеше странно. И то не само защото звукът бе отвратителен, а актьорите си мислеха, че театралното декламиране ще ги превърне в софийски вариант на Лоурънс Оливие или Орсън Уелс. 
Просто като зрители бяхме отвикнали да гледаме българско кино на кино. Малкото заглавия, които излизаха по това време, бяха в състояние да накарат всяка локва да се чувства океан, а всяко дърво - гумено. "За да има хубави филми, производството трябва да се увеличи. Дайте пари!", е стандартната мантра в такива случаи.
Производството се увеличи. Но сега няма да се занимаваме с хубави филми. Гръмовното говорене за "новата българска вълна" и "страхотните родни хитове, покорили чуждестранни фестивали и пленили колективното въображение на зажаднялата за българска култура нация", придоби леко притеснителен, почти сектантски маниер. От гилдията бяха готови да определят всеки, дръзнал да критикува български филм, за комплексиран интелектуален фашист, слуга на сатаната, който мрази всичко мило и родно, кльопа холивудски буламачи и пречи на младите ни таланти и прославените ветерани да се развиват и да създават своите шедьоври. Точно това ще направим сега. Защото в последните години "младите таланти" и "прославените ветерани" създадоха някои от най-бездарните, претенциозни, кухи, деривативни и отчайващо жалки опити за кино. И е редно всеки нормален почитател на това изкуство да ги посочи с пръст. Така че слагайте садо-мазо екипа и се пригответе за спускане в потискащия аудиовизуален ад на новата българска филмова агония. 
Най-актуалният акт на насилие срещу седмото изкуство е премиерната пародия "Пистолет, куфар и три смърдящи варела". Лошо замислен, грозно заснет, нелепо нарязан опит за имитация на "Две димящи дула" и "Гепи". "Неее, не имитация, а пародия", се застраховат авторите. Но самите "дула" на Гай Ричи се гаврят с жанровите конвенции на гангстерския филм. А "Пистолет, куфар..." се гаври с добрия вкус. Фабулата е буквално взета от "Две димящи дула", а заглавието явно е опит да се трупа популярност на чужд гръб. Все едно някой да си присвои историята и героите на "Боен клуб", но да кръсти филма "Шамарен клуб" и действието да се развива в "Люлин". Няма тук такива концепции като авторски права, интелектуална собственост, има само гепване. Наготово и нагло. В "Пистолет, куфар.." и 98 смърдящи минути има цели сцени, които са опит за копиране едно към едно на "Две димящи дула" и "Гепи", но заснемането и монтажът са безпрецедентно лоши. Дори плагиатството е трудна задача за режисьора и сценарист Георги Костов. Някакви епизоди започват отникъде и свършват без логическа, драматургична аргументация, образи се появяват без причина и после ги няма. Има особено абсурден опит за паралелно повествование, а осветлението и звукът са като за аматьорско клипче в YouTube, в което дете е снимало търчащото си куче с телефон. 
Друг филм, който е чужд на качеството, е излезлият преди няколко месеца "романтично-приключенски екшън" "Чужденецът". Режисьорът Ники Илиев се опитва да разкаже една емоционално ангажираща история за културен шок и неочаквана любов, в която девойките от затънтени патриархални села сякаш са изскочили от фотосесия за евтино модно списание. Сценарият е плосък и предвидим, заснемането е пешеходно, но най-дразнещ е опитът на актьорите да говорят меко и провинциално. Героите започват изреченията на книжовен/театрален български и по средата пускат по някоя и друга дума на диалект. Автентичността в "Чужденецът" е като почтеността в наркотрафика - липсва. 
Ефектът на много лоша дрога постига и гледането на "Лов на дребни хищници". Поредната "преходна" история за бунтуващи се досадни младежи, за кахърни мутри и за корави копелета, прецакани от времето и системата. Има кич, има секс, има стрелба, има цветя, има отмъщеине. Но няма кино. 
Този "лов на заблудени зрители" е получил и субсидия от Националния филмов център. Както и извращения като "Козелът" на известния режисьор Георги Дюлгеров. 
Бергман, Фелини, Уди Алън и много други истински творци открито говорят за своите провали и за това къде и как са сбъркали. Но не и българските "гении". Те са безгрешни, проблемът е в зрителите, в парите, в Холивуд и в световната конспирация. Още не съм чул Дюлгеров да се е извинил на публиката за "Козелът" или пък Иван Ничев да се е разкаял за "Деца от восък" - отвратителна гавра с шедьовъра на Фриц Ланг "М". Тъпо е да си мълчиш, след като вземеш пари от държавата и направиш потресаващ провал. А още по-тъпо е да искаш твоите приятели и колеги в художествената комисия отново да ти гласуват доверие на следващата сесия за раздаване на кинти за "кино". Но пък хей, другия път ти ще си в комисията, а те ще имат проект. 
Продължаваме с каталога на лошите филми, които се забравят още по време на финалните надписи - "Моето мъничко нищо" (подходящо заглавие), "Още нещо за любовта", "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа", "Сбогом, мамо"... И, разбира се, документалният кошмар "Димитровград - град на мечти". Как може да имаш две толкова сочни, плачещи за сатира теми като социализма и чалгата и да направиш подобен сухар. 
Всъщност може. И трябва. За да е забавно за нас, "хейтърите". Но за българското кино - или добро, или истината.

//снимка: “Пистолет, куфар и три смърдящи варела”


петък, 14 септември 2012 г.

Морала или Закона?

Тези дни във социалната мрежа Фейсбук, упорито се върти историята на иконописеца Йордан Опиц, като същата е на път да се превърне в масова истерия (Защо ли ми напомня за "пиянството на един народ). Какво обаче се е случило всъщност? 
На 5 февруари 2007 г. "наркоманите" Мариан и Владимир влезли в кооперация на столичната ул. "Чаталджа", за да крадат. Опиц и съседи заключили външната врата, за да не избягат. Те обаче се пробвали през прозореца на площадката на първия етаж. Тогава се стигнало до стрелбата. Мариан успява да избяга ранен, но умира на път за болницата. На първа инстанция Опиц получава 10-годишна присъда, после апелативният съд я намалява на 7 г. Признат е за виновен по чл.115 - умишлено убийство. "Съмнителното им поведение не е давало основание на подсъдимия да провежда граждански арест с оглед защита на нечии интереси, каквито не са били поставени в риск, нито да използва пистолет, за да посрещне съпротивата на дееца"*, сочи съдът. Той приема, че има противоречие между Опиц и свидетелите за това дали Мариан е държал отвертка. До тук добре, обаче случаят се оказва не чак толкова елементарен, той наистина е извършил престъпление... решението на съда е правилно и съобразено със закона. По- скоро проблемът е морален...

Потресен съм обаче от факта че толкова българи се подвеждат по коментарите в пресата и в преекспонирането на случая и са готови да защиават един доказан убиец. Осъзнавате ли че се подвеждате по това кой какъв е по принцип в обществото, и доколко е полезен за него? Единия бил иконописец, другия бил наркоман. И какво от това?!? Той и хитлер така е избивал болните, недъгавите, евреите..., преценявал ги е по това какави са в обществото. Наистина ли искате да живеете в държава в която се толерират убийството като саморазправа с крадците?!? Как можете да бъдете сигурни че утре някой достоен и честен човек неудобен на сивата икономика няма да бъде разстрелян с оправданието че е наркоман или крадец какъвто не е... без съд и присъда... наистина ли искате да живеете в държава в която някой може да ви задържи в мазето си, което си е незаконно задържане и граничи с престъпление, ако кражбата не се установи и когато се опитате да избягате защото няма право да ви задържа, да ви разстреля спокоен че вероятно ще бъде оправдан - все пак всеки е свободен и невинен до доказване на противното акос те забравили. Прави чест на съда че не се е повлиял от общественото положение на убиеца и жертвата и е преценил конкретните обстоятелства. Осъзнавате ли че такива акции са камъни хвърлени по правата на човека и по демокрацията защото насаждат толерантност към саморазправа и незачитане на човешкия живот. Осъзнавате ли че такива акции за защита на убийци проправят път към диктатура и беззаконие, защото ако се допусне такава саморазправа дори към престъпници, утре същото ще се допусне и към неудобните и тогава в опасност ще бъде цялото общество. Срамувам се да чета как толкова хора са склонни да жертват демокрацията, върховенството на закона и човешки живот за някакава имагинерна, по - голяма сигурност за жалките си притежания... 

*ТУК можете да видите и присъдата на ВКС

сряда, 5 септември 2012 г.

Мисли различно! (Think different*)

Вдигам тост за лудите. Саможивите. Бунтовниците. Размирниците. Тези, които не са на мястото си. Тези, които виждат нещата различно.Те не държат на правилата. И нямат уважение към съществуващото положение. Може да ги цитирате, да сте в разрез с тях, да ги възхвалявате или да ги очерните. Може би единственото нещо свързано с тях, което не можете да направите е да ги пренебрегнете. Защото те променят нещата. Те създават. Те си представят. Те лекуват. Те изледват. Те творят. Те вдъхновяват. Те тикат човешкия род напред. Може би те трябва да са луди? Дали можеш да се взреш в празно платно и да видиш произведение на изкуството? Или пък да седиш в тишината и да чуеш никога неписана песен? или да се втренчиш в червена планета и да видиш лаборатория на колела? Докато някои виждат лудите в тях, ние виждаме гениите. Защото хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, обикновенно са тези, които го правят...

"Think Different" е рекламен слоган на Apple Computer създаден през 1997 от рекламна агенция TBWA\Chiat\Day.

понеделник, 20 август 2012 г.

Вчерашни кифли



В ритуалните общества е почти невъзможно да станеш истински мъж. Посвещаването в мъжественост е свързано с мъчения, които в племето самбия в Нова Гвинея например почват след първите седем с внезапното отнемане на момчетата от майките им под звуците на инструменти, подобни на флейти. Водят ги в гората и три дни ги бият с камшици, с идеята, че разцепването на кожата стимулира растежа. Жулят ги с коприва и разбиват носовете им, за да предизвикат кръвотечение и да ги "освободят от женските течности", които им пречат да се развиват. На третия ден им разкриват тайната на флейтите със заплахата, че ще ги умъртвят, ако я издадат на жените - убеждават ги, че ако не се отделят от тях, няма да станат мъже...   

Проповядването на качественото различие между двата пола побърква историчките-феминистки. През 60-те и 70-те те се изхвърлят с примери от други векове и култури, за да разбият твърденията, че жените са по-слаби, по-пасивни, по-малко продуктивни в работата, по-малко рационални и по-емоционални от мъжете. Ако тези застарели госпожици обаче използват България като емпиричен терен, за да проверят, докъде е стигнало предефинирането на ролята на жената, ще се изумят от изтърканите трендове в джендър стереотипите.

Новите момичета ги заковават на мястото им, запазвайки позицията на по-слабите. Те имат страхотен план за живота си - да си говорят за ползата и вредата от солариума, докато си чакат предплатената порция със сьомга. И един ден да родят. Разбира се - от любов.


Застрахована и със съвършени амортисьори за дълъг експлоатационен срок.

Ако у нас липсват ритуали за посвещаване в мъжественост, заради статуквото, че да си мъж означава да си автоматично споен с понятието власт доста преди жената, антиритуалите за посвещаване в "женственост" изобилстват. Един от тях нахлу с чалга културата в средата на 90-те и пропагандира жената, че може да влезе през VIP портала на живота само ако заслепи охраната от ъгъла на долната пряка. Крачейки на отвертки, в ъпгрейднат комбинезон и с приповдигнати цици, за които би трябвало да й е резервирано и съседното сепаре...

Очакваше се момичетата, които чукнаха пълнолетие с влизането на България в ЕС, да са укротили анархичната представа за стил и поведение предвид честите sex cost екскурзии до Милано. Достатъчно е обаче да направиш един среднощен рисърч по заведенията с чалга плейлист, за да видиш как са готови да увиснат на диско боловете и да ексхибиционират, за да привлекат погледите на мъжете със състоятелен аутфит. Или за да ги забележи някой, който да ги доразсъблече за фотосесия в еротично списание. Знаят, че това моментално вдига цената на пазара на мьжко-женския обмен на блага и бъдещите им гаджета ще са още по-щедри.

"Щедър" е основната дума в речника на новите момичета, като обикновено служи за обяснение на "достоен". Останалите категории аспекти на понятието достоен са "свръхреализиран, свръхосигурен и свръхумен, за да има какво да се научи от него"... 50 години след втората вълна на феминизма момичетата може и да чували за Питагор, но не са чували за Хипатия - обясняват си мъжа само като някой, който ги превъзхожда във всичко, а силните жени с осанка на лидери са вещици от легендите.

Толерират идеологията, оправдаваща мъжкото величие, защото знаят, че поддържащата роля изисква по-малко отговорност към проекта връзка и въобще към проекта живот.

Чалга системата - с цялото й хирургично изопачаване и на визията, и на емоциите - създаде една контравселена спрямо феминизма в добрия му смисъл на партньорско съществуване с мъжете. В нея жените перфектно играят заемащите второстепенно значение, удовлетворени, че живеят в свят, в който получават възнаграждение за сексуалното си присъствие. Тази контравселена възпроизвежда модела, в който не си отваряш краката за по-малко от уикенд в Солун. И следва логиката, че стереотипът за силния мъж действа чрез стереотипа за слабата жена.

Новите момичета се самодискриминират в името на финансовото наметало, с което ще ги покрие принцът с кайена. Мечтаят си да играят във филма "Ела, завържи ме" - особено ако от шлосер (водопроводчик, зидар), накрая главният герой се окаже отегчен бизнесмен... Така ако в поразклатената мъжка идентичност мъжествеността вече не е даденост, а качествена категория, то женкостта си остава съмнение за някакви по-сложни умения от тези, с които да оцеляваш охолно.   

Не че новите момичета са изпразнени от съдържание, алчни за парите на гаджето си кифли. Би било прекалено крайно. Те учат. Избират свободен университет, специалност със свободно звучене и заявяват, че са заети с развитието на личността си. Вярват, че мъжът се възбужда от всички гърди и може да го задържи само внушението, че под техните има талант - ако не за певица, поне за стилистка, водеща или астроложка. Това е вътрешния аспект на печелившия план. Външният все така се гради върху класическия женски образец напоследък - преди диплома, да получиш чалга удостоверение за сексапил.

/via www.webcafe.bg
снимка http://www.razkritia.com

понеделник, 23 юли 2012 г.

Василис Карас и Алхимиците - Приятелски думи (Vasilis Karras ft Alximistes - Logia Filika)

Винаги съм смятал, че няма по истинска и стойностна музика от гръцката. Тази песен по - долу е поредното неуспоримо доказателство за това:




Не се чуди, че се напих тази вечер,
Пръснах се заради моята изгубена любов
Дадох и всичко без дори за миг да помисля...
Горчивите сънища заличавам с питие
Направи нещо, така, че радостта да се върне
болката трябва да изчезне

Ела приятелю и ми кажи две прости думи
самотата ми изчезва, когато си с мен
Твоят глас е сладък избавител в тъгата
верен водач в пътуването на моя живот

Ако никога не си чувствал болка дълбоко в душата си
никога не оценяваш добрите неща в живота
Добре е, че епозна дълбоко любовта
Отстрани това, което чувстваш в теб
заличи всичко и започни отначало
и после радостта ще дойде и ще те намери


Ела приятелю и ми кажи две прости думи
самотата ми изчезва, когато си наблизо
Твоята глас е сладък избавител в тъгата
верен водач в пътуването на моя живот




Какво научихме за живота от сериала д-р Хаус?


  • Всички лъжат
  • Реалността почти винаги е грешна
  • Хората не се променят
  • Истината започва с лъжи
  • Ние сме такива, каквито хората ни възприемат
  • Всички правим грешки и всички плащаме цена за тях
  • Живота е болка
  • Нормалното не е нормално
  • Нормалното е надценено
  • Може да живеем достойно, но не можем да умрем с достойнство
  • Очите могат да заблуждават, усмивката може да лъже, но обувките - никога
  • Възрастните нямат необходимост от разговори "между възрастни"
  • Когато искаме да знаем истината за някой, този НЯКОЙ вероятно е последния човек, който трябва да питаме за нея
  • Арогантността трябва да бъде заслужена
  • Бягаме от това, от което имаме нужда. А от какво всъщност се нуждаем - нямаме никаква представа
  • Ако почти умреш - това не променя нищо. Ако наистина умреш - това променя всичко

четвъртък, 12 юли 2012 г.

Богат/Беден

Историята си направи зловеща шега с нас. От богатите хора от онова време сякаш няма и следа

Снимка: БГНЕС, архив
Сто хиляди лева за болницата в Галац. Сто и двайсет хиляди лева за българската болница в Цариград. Петдесет хиляди лева за българско училище в Солун. Евлоги Георгиев бил смазващо богат човек. Ако някой ден списание „Форбс” реши да направи класация за най-богатите хора през 19 век, не трябва да се съмнявате, че българинът ще бъде в топ 10 на най-влиятелните хора във финансовия свят на онова време.
Когато той починал в един горещ ден, като днешния, през юли 1893-а, в завещанието му имало нещо, което сериозно притеснило наследниците му.

Българска болница в Цариград  Българската болница, построена с парите на Евлоги Георгиев в Цариград

На първите си братовчеди, родени от тримата братя на майка му, милионерът завещавал по 16 хиляди лева. Още по 4000 лева дава на тези от братовчедките си, които са останали неомъжени. За сметка на това останалите цифри са стряскащи – 6 000 000 лева за построяването на Висше училище в България, плюс 10 хиляди квадратни метра земя между улиците „Дондуков” и „Цариградско шосе”!
Ще пропусна годините, в които българското правителство се опитва да вземе парите за университета и да ги използва с друга цел, защото както е видно днес, завещанието на братята Христо и Евлоги е спазено и техните скулптури кротко седят пред официалния вход на Софийския университет, независимо че за голям процент от младежите днес Евлоги Георгиев е повече име на улица, отколкото филантроп, така както Ян Собиески е повече име на водка, а не на благородник, спасил Западна Европа от турското нашествие.
Няколко години по-късно, малко след като България постига своята независимост, изпълнителят на завещанието на братя Георгиеви – Иван Гешов, също дарява космическа сума.
120 000 хиляди златни лева отиват към банките, за да може Българското книжовно дружество да има красива сграда. Днес барелефът на Гешов гледа точно в посоката на паметниците на неговите приятели Христо и Евлоги.

Търговската гимназия в Свищов Търговската гимназия в Свищов

Далеч от тях се издига прекрасната сграда на Търговската гимназия в Свищов, построена с дарението на Димитър Хадживасилев. Неговият познат от Враца Кузма Тричков също не остава по-назад и изсипва хиляди в построяването на училища в родния си град.
Следват ги търговци от Русе, Габрово и къде ли още не, като в един момент се стига до там, че само 30 години след Освобождението, в България възникват над 200 дарителски фонда, чрез които богатите българи даряват пари, с каквито не разполагат дори и някои министерства.
Те строели болници, училища, научни институти, финансирали образованието на студенти, помагали на болни деца и се грижели за хиляди сираци, които войните остават без бащи.
Какви времена са били само – богатите хора са се надпреварвали да даряват и за тях е било въпрос на чест да даряват все по-крупни и по-крупни суми.
Помогнете на малката Габи. Помогнете на Гери. Помогнете на Жорко.
Познатият рефрен от същата тази страна, но сто години по-късно. Историята си направи зловеща шега с нас. От богатите хора от онова време сякаш няма и следа. Не че днес няма богати бизнесмени, но те натрупаха състоянието си по толкова неведоми пътища, че думата „дарение” е толкова далеч от тях, колкото думите „кредитен милионер”, „контрабанда на цигари” и „кокаинови крале” са далеч от начина, по който забогатяват гореописаните господа през 19 век.
Само за няколко си десетилетия всеки собственик на бетонен възел стана милионер, а червени старци направиха своите зетьове милионери, директно отхапвайки част от комунистическата държава, която национализира цялото имущество на всички тези благотворителни фондове, градени с личните средства на родолюбивите българи.
Само се замислете какви прякори носят някои от най-богатите българи – на части от костната структура, на животни или на човешки органи.
С какво удоволствие участват в тайни братства или приемат „духовни” титли, които само показват колко са далеч от духовното.
Има ли сред тях поне един мъж, който да предпочете да види върху земята си училище, болница или университет, вместо да построи хотел?
Има ли сред тях поне един човек, който да заспи с надеждата, че парите, които е дарил за лечението на някое дете наистина ще му помогнат?
Аз поне не познавам. Ако вие познавате такива хора, моля да ме извините.
Ако пък и вие не познавате, признайте, че вече живеем във времената, в които даряват само бедните. И колкото по-бедни са те, толкова повече даряват.
Мислили ли сте някога колко е тъжно да събираш дарения като просяк, който отчаяно иска да спаси живота на детето си. Да се молиш на непознати хора за дребни пари, които да те измъкнат от ада на болестта. Да срещаш десетки, които имат спешна нужда от помощ и също като теб разчитат на помощта на непознатите.

Къщата на Иван Гешов Рушащата се къща на Иван Гешов в центъра на София

Изключително мъчителна и ненормална ситуация, която се разиграва пред очите на братя Георгиеви, които са си все там – пред Софийския университет. Или около рушащата се къща на Гешов на „Патриарх Евтимий”, която е зарита от спринцовки, в които е имало хероин, направил някого от днешните „бизнесмени” още малко по-богат, а едно семейство още по-нещастно.
„Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно“, написал в завещанието си Евлоги Георгиев.
Колко скромно звучи това „и аз да участвам”. Колко скромно...
/via btvnews.bg,  Светослав Иванов