понеделник, 17 септември 2012 г.

Особености на лошия български филм




Помните ли времената, в които български филми стъпваха в кината по-рядко, отколкото Ахмед Доган в парламента? В края на 90-те да чуеш "нашенски" диалог в тъмния салон си беше екзотика, звучеше странно. И то не само защото звукът бе отвратителен, а актьорите си мислеха, че театралното декламиране ще ги превърне в софийски вариант на Лоурънс Оливие или Орсън Уелс. 
Просто като зрители бяхме отвикнали да гледаме българско кино на кино. Малкото заглавия, които излизаха по това време, бяха в състояние да накарат всяка локва да се чувства океан, а всяко дърво - гумено. "За да има хубави филми, производството трябва да се увеличи. Дайте пари!", е стандартната мантра в такива случаи.
Производството се увеличи. Но сега няма да се занимаваме с хубави филми. Гръмовното говорене за "новата българска вълна" и "страхотните родни хитове, покорили чуждестранни фестивали и пленили колективното въображение на зажаднялата за българска култура нация", придоби леко притеснителен, почти сектантски маниер. От гилдията бяха готови да определят всеки, дръзнал да критикува български филм, за комплексиран интелектуален фашист, слуга на сатаната, който мрази всичко мило и родно, кльопа холивудски буламачи и пречи на младите ни таланти и прославените ветерани да се развиват и да създават своите шедьоври. Точно това ще направим сега. Защото в последните години "младите таланти" и "прославените ветерани" създадоха някои от най-бездарните, претенциозни, кухи, деривативни и отчайващо жалки опити за кино. И е редно всеки нормален почитател на това изкуство да ги посочи с пръст. Така че слагайте садо-мазо екипа и се пригответе за спускане в потискащия аудиовизуален ад на новата българска филмова агония. 
Най-актуалният акт на насилие срещу седмото изкуство е премиерната пародия "Пистолет, куфар и три смърдящи варела". Лошо замислен, грозно заснет, нелепо нарязан опит за имитация на "Две димящи дула" и "Гепи". "Неее, не имитация, а пародия", се застраховат авторите. Но самите "дула" на Гай Ричи се гаврят с жанровите конвенции на гангстерския филм. А "Пистолет, куфар..." се гаври с добрия вкус. Фабулата е буквално взета от "Две димящи дула", а заглавието явно е опит да се трупа популярност на чужд гръб. Все едно някой да си присвои историята и героите на "Боен клуб", но да кръсти филма "Шамарен клуб" и действието да се развива в "Люлин". Няма тук такива концепции като авторски права, интелектуална собственост, има само гепване. Наготово и нагло. В "Пистолет, куфар.." и 98 смърдящи минути има цели сцени, които са опит за копиране едно към едно на "Две димящи дула" и "Гепи", но заснемането и монтажът са безпрецедентно лоши. Дори плагиатството е трудна задача за режисьора и сценарист Георги Костов. Някакви епизоди започват отникъде и свършват без логическа, драматургична аргументация, образи се появяват без причина и после ги няма. Има особено абсурден опит за паралелно повествование, а осветлението и звукът са като за аматьорско клипче в YouTube, в което дете е снимало търчащото си куче с телефон. 
Друг филм, който е чужд на качеството, е излезлият преди няколко месеца "романтично-приключенски екшън" "Чужденецът". Режисьорът Ники Илиев се опитва да разкаже една емоционално ангажираща история за културен шок и неочаквана любов, в която девойките от затънтени патриархални села сякаш са изскочили от фотосесия за евтино модно списание. Сценарият е плосък и предвидим, заснемането е пешеходно, но най-дразнещ е опитът на актьорите да говорят меко и провинциално. Героите започват изреченията на книжовен/театрален български и по средата пускат по някоя и друга дума на диалект. Автентичността в "Чужденецът" е като почтеността в наркотрафика - липсва. 
Ефектът на много лоша дрога постига и гледането на "Лов на дребни хищници". Поредната "преходна" история за бунтуващи се досадни младежи, за кахърни мутри и за корави копелета, прецакани от времето и системата. Има кич, има секс, има стрелба, има цветя, има отмъщеине. Но няма кино. 
Този "лов на заблудени зрители" е получил и субсидия от Националния филмов център. Както и извращения като "Козелът" на известния режисьор Георги Дюлгеров. 
Бергман, Фелини, Уди Алън и много други истински творци открито говорят за своите провали и за това къде и как са сбъркали. Но не и българските "гении". Те са безгрешни, проблемът е в зрителите, в парите, в Холивуд и в световната конспирация. Още не съм чул Дюлгеров да се е извинил на публиката за "Козелът" или пък Иван Ничев да се е разкаял за "Деца от восък" - отвратителна гавра с шедьовъра на Фриц Ланг "М". Тъпо е да си мълчиш, след като вземеш пари от държавата и направиш потресаващ провал. А още по-тъпо е да искаш твоите приятели и колеги в художествената комисия отново да ти гласуват доверие на следващата сесия за раздаване на кинти за "кино". Но пък хей, другия път ти ще си в комисията, а те ще имат проект. 
Продължаваме с каталога на лошите филми, които се забравят още по време на финалните надписи - "Моето мъничко нищо" (подходящо заглавие), "Още нещо за любовта", "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа", "Сбогом, мамо"... И, разбира се, документалният кошмар "Димитровград - град на мечти". Как може да имаш две толкова сочни, плачещи за сатира теми като социализма и чалгата и да направиш подобен сухар. 
Всъщност може. И трябва. За да е забавно за нас, "хейтърите". Но за българското кино - или добро, или истината.

//снимка: “Пистолет, куфар и три смърдящи варела”


Няма коментари:

Публикуване на коментар