понеделник, 14 януари 2013 г.

Кой възпитава децата ви?*


Има хора, които си мислят, че чалгата възпитава децата им, но ако наистина е така, какво правят родителите им през това време? 
Чалгата ли е виновна, че децата ви са неграмотни и пишат “незнам”, “немога”, “Балгария”? 
Чалгата ли е виновна, че децата ви не са заведени нито веднъж на театър, или на класически концерт, или на опера и изобщо нямат представа какво е това? 
Чалгата ли е виновна, че децата ви не четат книги? 
Чалгата ли е виновна, че децата ви обиждат учителите си и ги заплашват, когато получават ниски оценки? 
Чалгата ли е виновена, че 12-годишните ви дъщери си пускат в мрежата снимки по бельо и неизменния duck face? 
Чалгата ли е виновна, че не разговаряте с децата си и не знаете какво ги вълнува, какво ги радва, какво ги тревожи? 
Не, мили възмутени родители. 
Не е виновен чалгата. 
Виновни сте вие. 
Неграмотното поколение е плод на неграмотни родители, а не на музиката, която слуша. 
Средата, в която растат младите българчета, е една и съща, музиката, която слушат, е една и съща, филмите, които гледат са едни и същи, но все пак има възпитани и невъзпитани деца. Откъде идва разликата според вас? 
Впрочем вие, които обвинявате чалгата, каква музика слушате вкъщи? Вагнер и Шонберг ли? Айде, признайте си, ама честно. 
През годините често съм чувал подобни обвинения към хора на изкуството. 
Още “Бийтълс” са били укорявани, че сеят разврат и подтикват младите хора към неморален живот. Подобни обвинения са били отправяни и към Елвис Пресли, Джими Хендрикс, Ролинг Стоунс и изобщо към всички големи артисти, които са написали историята на съвременната музика. 
По-възпитани ли щяхте да сте, ако тези хора не съществуваха? 
Примитивните мозъци винаги търсят някой, върху когото да хвърлят вината за собствения си неуспех. Те няма да си признаят, че са се провалили като родители, а винаги ще обвинят музиката, киното, телевизията, глобалното затопляне, световната конспирация, извънземните. 
Вярвате ли си, че наистина е така? 
Че някой друг възпитава децата ви? 
Ако наистина мислите така, не ви очаква нищо добро.

сряда, 9 януари 2013 г.

Изборът ''Да бъдеш или ТЕ?''


''Дами и господа, прекъсваме нашата музикална програма заради извънредно съобщение! Те ни нападнаха с огромна скорост и лукавство!“ Ню Йорк, 1938 година. Орсън Уелс съобщава за нашествието на марсианци по радио Си Би Ес. „Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал!“ След пет минути настъпва тишина. Най-страшната тишина
която ще накара милиони слушатели да излязат на улицата. Те са пропуснали началото на предаването, а то е особено важно: „Дами и господа, „Колумбия бродкастинг систем“ представя Орсън Уелс и неговия Mercury Theatre on the Air (бел. ред. - радиотеатър „Мъркюри“) във „Война на световете“ от Хърбърт Уелс!“ В настъпилата суматоха ранените и починалите от инфаркт са хиляди. „Армията на спасението“ раздава противогази. Някои се самоубиват, за да не попаднат в ръцете на извънземните... Всъщност през 1938 г. Уелс прави нещо повече от радиопиеса. Той извършва социален експеримент, с който доказва, че глупостта може да бъде  лесно манипулирана. „Простите хора се управляват безпроблемно, но първо трябва да си ги отгледаш“ - цинично обяснява той. 

А сега ще помоля, дами и господа, да спрете музиката! Моля ви да го направите, защото  ще предупредя, че България е нападната! ТЕ са тук и са наистина ужасяващи! Не ги виждате ли? А аз забелязах няколко ТЕ само за пет минути: Първа минута. Джиесемът на дъщеря ми (13 г.) звъни с „Гангнам стайл“, докато съученичката й Антония се кърши особено неприлично. Двете са се събрали да учат за класното по „Немили-недраги“, но вместо това имитират Бай брадър. До- чувам „Ама, шмръкло, имаш тайна мисия пред съкварчиранчичи!“ Луд хилеж.
Втора минута. На вратата се звъни. Съседът ме напада с яростни псувни, задето на Нова година сме му тропали. „Да ти... майката!“, крещи, а аз не смея да му кажа нищо за пиратките, които хвърляше от балкона.
Трета минута. Тръгвам за работа в адски кофти настроение. Спъвам се в найлонов плик с миризливи обелки, оставен от съседката още на Коледа. Гигантска муха кръжи като нимб около главата ми, докато нервно ръчкам копчето на асансьора.
Четвърта минута. Асансьорът е прясно сменен, понеже предишния го запалиха, и купихме нов, с огледало. Там някой вече е написал „К... за Левски! Омрете свини!“. Има три смачкани фаса на пода, а задължителната храчка се гуши в обелка от тунквана вафла.
Пета минута. Мятам се на колата. Насреща ми се облещва билборд с рисунка на разголена блондинка, която ми намига: „Прекалено красива съм, за да работя!“ Лепенката, която доскоро прикриваше надписа, е паднала и се въргаля сред купища счупени в новогодишната нощ бутилки.
Плача ли, или съм пуснала пръскачката за предното стъкло? Само пет минути, дами и господа, са напълно достатъчни ТЕ да ни сринат...
А помните ли, че навремето вървеше кампания „Да бъдем хора за пет минути“? Мобилен оператор се рекламираше във вестниците със... стихотворения. Едно си бях изрязала:

Човекът бе сътворен от кал, но
днес от желязо е светът.
Тежко на мекия! За малко
да умра от доброта.
Сега, уста безмълвни сключил,
свил гневно на юмрук ръце,
живея и усърдно уча
на зло беззлобното сърце.

Атанас Далчев го е написал през 1930 г. и си мисля, че осем години преди Орсън Уелс той вече е предупредил за нашествието на ТЕ.

Какво ли би станало, ако Далчев беше прочел това стихотворение в ефира на „Христо Ботев“, например? Мноого баавно, с поанта върху „за малко да умра от доброта“, а после продължава с „уста безмълвни сключил“. Накрая стига до печалното „живея и усърдно уча на зло беззлобното сърце“.
Представям си как хиляди слушатели панически излизат от домовете си, за да се изповядат. БЧК раздава противогази на най-големите простаци. Някои дори получават инфаркт заради това, че не са успели да бъдат хора и за пет минути...
„За малко да умра от доброта“
- повтарям си, докато карам към офиса. Стар голф ме изпреварва отдясно. На светофара се отваря вратата на джип и съдържанието на шофьорския пепелник се озовава насред булевард „Васил Левски“. В мен нищо не трепва. Няма възмущение, потрес, няма сянка от гняв. Да свикнеш с простащината, разбрах с годините, се получава естествено. Вдишваш вулгарност, издишваш примирение. Редовните упражнения учат на хладнокръвие, което помага да запазиш разсъдъка си.
Споделих това обиграно умение с моя позната и тя отговори, че вероятно съм дисидент. „Дисидентството в момента е отказът да се превърнеш в простак“ - каза ми тя. Достатъчно е да не изхвърлиш полиетиленовата торбичка с боклук през прозореца. Или да спреш на пешеходната пътека. Достатъчно е да не наругаеш. Самата мисъл, че ти не си като ТЕ, е достатъчна да сгрее поне мъничко изстиналото ти вече цинично сърце. Така ми каза тази позната. И онзи ден, докато обикалях един от десетките столични молове, се благодарих, че не съм като ония с анцузите, дето люпят семки и показват среден пръст на чистачката. Благодарих се аз, благодарих, докато не влязох в тоалетната. Защото това, което видях там, дами и господа, бяха ТЕ! Но абсолютно победили ТЕ. Такива ТЕ, които помитат всякакви вдишвания и издишвания, всякакви приказки за дисидентстване и самовнушения, че можеш да останеш недокоснат:
Пред огледалата десетина напълно еднакви момиченца се снимат с джиесеми. Като казвам еднакви, казвам ЕДНАКВИ. Тънички са, а косичките им са дълги, редки, изрусени и изтънени в краищата. Дънчиците им са с ниска талийка, за да се виждат пъпчетата. Крачетата им се подгъват на платформи от 15 сантиметра, а устичките им са напращели от дъвки. Момиченцата са шумни и се хилят вулгарно.
Снимат се в маймунски пози
за да ги пуснат във фейса. Джиесемите им звънят с песни на Алисия, Деси Слава, Азис. Чувам тежки псувни...
„Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо,
което някога съм виждал!“ - би извикал Орсън Уелс в този момент.
Но не и аз. Дисидентката със студеното сърце стои вцепенена, когато открива, че еднаквите момиченца са от класа на нейната дъщеря. Дали и тя не е тук? Не мога да я открия. Но как всъщност бих могла да я различа, дами и господа?
„Внимавай да не я изпуснеш!“ - грижовно съветваше баба ми, докато къпехме нашето малко момиченце в бебешкото корито. Днес обаче ми се ще да призная: Да, права беше, бабо, но родителите често се разсейват. В понеделник ще оставят детето си да се върне само от занималнята. Във вторник няма да му проверят домашните. В сряда ще му позволят да гледа „ВИП брадър“. После ще следват много четвъртъци и петъци, много съботи и недели, когато няма да му обърнат внимание. Ще го пуснат да се щура немило-недраго в този груб свят.
И ето как успяха ТЕ, дами и господа. Ние им позволихме да го направят. И пет минути не намерихме да обясним на децата си, че пошлостта оглозгва душата а беззлобното сърце е дар, от който не бива да се срамуват. Не им казахме, че красотата не е изрусена косичка, нито еднаквост. Тя не е „да не работиш“, а тъкмо обратното. Красив те прави умението да мислиш и да се радваш от положеното усилие. И затова „красотата ще спаси света“, мили наши деца - ето това не на- мерихме време да им кажем...
Прибирам се и запалвам цигара. И докато пуша, си мисля, че имам точно пет минути, за да реша дали да я изгася в пепелника, или да метна фаса през прозореца.
Следва тишина. Най-страшната тишина, в която ще направя много важен избор.
Всяка минута, дами и господа, е решаваща във войната на световете.

/via в. Преса, печатно издание, брой от 355 от 05 януари 2013)
/снимка vejnar.com